Loading...
Особени вместилища са урните. В едни от тях – избирателните – се вливат човешките мечти за по-добър живот, а в другите – погребалните – се съхранява тленното, останало след него.
Многократно през най-новата ни история пътят към първите минава край вторите. И е така не заради десетките убийства на лица от политическия и бизнес елити или ъндърграунда, нито заради високата смъртност в страната ни. (За летописите те не са новост. Уви, имало ги е и ще ги има.) Причината е в същината и значимостта на двата вида урни, както и определящата връзка между тях.
По превеса на материалното над духовното, отказа от апробирани във времето стойностни опори, срива на ценностната система личи, че „има нещо гнило”. То избива в криминалната хроника, в цинизма, алчността, агресията, просмукали ежедневието ни, в проявите на управленско безхаберие, безсилие, лицемерие, в недостига на контрол, прозрачност, отговорност, в посегателства над природата, храмове, гробища.
Пълнолетието дава достъп до избирателните урни, а другите са в края на пълните с дела лета. Ако е осмислен естественият край на човешкото ни битие и е преодолян страхът от него, по-пълноценно би била извървяна житейската пътека. Може и да изглежда парадоксално, но е така.
Темата е от фундаментално, светогледно естество. Заслужава повишено обществено и преди всичко управленско внимание, усилията на специалисти от много области на познанието, ресурси от различен характер. Нищо от това, обаче, не се забелязва. Защото го няма. Но е знайно, че пренебрегването на който и да било проблем допринася не за разрешаването или изчезването му, а за неговото задълбочаване (пример – Катуница). При такова положение не е изненада тенденцията към обезценяване и на двата вида урни, небивало досега по обхват и степен.
Повече от една четвърт от избирателите не искат и да чуят за избори. Друга съществена част са без ориентация. Преобладава наказателният вот. Гласуващите „за” стават все по-малко. И няма как да бъде другояче. През годините на прехода станахме свидетели на какво ли не със знак минус. Отблъскващо е. А управляваните разполагат с ограничени средства за въздействие върху своите избраници. Едно от тях (регламентирано и регулярно) е изборната бюлетина, но напоследък тя се ползва с цел ритник вместо лаврова клонка за упражнявалите властта. И не е като да няма защо. Основното е в злоупотребата с власт, подмяната на същност с видимост, стремежа към властта като източник за лични облаги.
За човека, обаче, е присъщо да се стреми към по-добро и чрез свободната си воля да го утвърждава. Тогава?… Какво друго освен девалвация на заложеното в Основния ни закон право на избор е отрицателният вот, а дори в по-висока степен – съзнателният отказ от него? Но става дума за право, което приобщава към цивилизованата част от нашия свят, отвоювано постижение на прогресивното човечество, със свой пантеон от светли имена, чиято историческата цена се измерва с човешки животи. Не, не е високопарно, само жалон – необходим, защото нещата се опознават в съпоставка, съотношение, съизмерване и е важно с какво.
Отказът от това право или свеждането му до сиктирдосване елиминира иманентната му характеристика на механизъм за селекция по преобладаваща воля, от който в значима степен зависи общественото и личното битие през годините до следващата урна независимо от вида й. При това резултатът от не позитивното гласуване носи родовите белези на пирова победа поради характера на мотивацията си в стил „които и да са, само не досегашните”. За тревога са и изборният туризъм, и търговията с гласове, и други съпътстващи изборите прояви. Но те са вторични, производни, симптоми на основния проблем – обезценяването на правото на избор.
От друга страна, всеизвестно е, че тежестта на властовите атрибути не е всекиму по силите. Поради недостиг на компетентност на едни не им понася горчилката на пожеланото от тях и налегнало ги бреме, други въпреки своя ценз се давят в сладостта му, като я ползват не по предназначение. Малцина се оказват на подобаващо ниво. Дал Бог примери и са известни.
Сканирането на събитията, свързани с двата вида урни от последните десетина години, очертава факти, от които обществената аларма би трябвало да се задейства, освен ако не е изключена или заглушена. И отношението към погребалните урни е белязано от недоимък от всякакво естество, разпад на наследеното от вчера читаво, немара към стойностното днес, нефелна представа за необходимото утре. Картината изцяло съответства на неадекватна, ерозирана, направо погрешна подредба в ценностната система, снизходителна към погазването на останалото от нея и често неоткриваема на различните нива – личностно, групово, национално, общодържавно. Не престижната констатация се потвърждава от цялостното състояние на погребалното обслужване, на което сме подложени – унизително както за достойнството на живите, така също и за паметта на мъртвите.
Запознатите с проблемите на погребалната култура (и безкултурието ни по въпроса) са наясно, че всичко свързано със „сетния път” като правило е в задния двор на управленското внимание. Изглежда, властта дарява облечените в нея с илюзията, че са безсмъртни, направо богове. А на простосмъртните избиратели се пада честта да им гледат сеира, сърбат попарата и да не се чудят за кого/кои да не гласуват следващия път.
В интерес на истината сегашните управници са в изгодна позиция. Условията в период на съществени промени са стимул (но и лакмус) за креативните възможности на обществото и личността. Те не само предполагат, но и изискват прилагането на новаторски подходи във всяка област. Членството в ЕС, възможностите за ползване на добри практики от други страни, финансиране от външни източници, лесният достъп до практически необозрима по обем информация са част от предпоставките, от които всеки със здрав разум би се възползвал с пълна сила.
Отнася се и за погребалното обслужване и всичко свързано с него. А какво се случва ли?… Не малко и е показателно. Първо, частни лица откраднаха монополния крематориум от Столична община (СО), разбира се, с нейно знание, съгласие и съдействие, както и на Столичния общински съвет (СОС). Страната ни е готова за вписване в книгата на Гинес с единственото по рода си в световната практика „ноу-хау за кремиране”, лансирано и прието като апорт. В продължение на години софийските Централни гробища (СЦГ) са частна общинска собственост – по закон не е допустимо, но на практика може. Според осведомени търговията с гробни места продължава. Междувременно чрез серия врътки над 100 дка земеделска (!) земя в западната част на Централните гробища станаха частни – за „разширение на СЦГ” (J). Трима по ред областни управители на София не реагират. Следствието отне години. Прокуратурата замете под килима. И сегашният главен прокурор се разсея.
Друг, пореден отбор от чевръсти господа реши в близост до дома на срочното си житейско битие в Бояна да осигури и дом за вечния покой свой и на себеподобни. И под чадър си направи „Първо частно гробище”. Бабуваха му СОС, СО и район „Витоша”, техни поделения и всички други институции по веригата, включително Българската православна църква. Божите слуги с високи санове не съобразиха или се престориха на не разбрали, че ги използват (например, за параван). Да не говорим за главния архитект на София Петър Диков. Не само той, но и предшественикът му Стоян Янев, щом станаха главни, престанаха да са архитекти, отказвайки се от основополагащи принципи на професията.
Щенията за печалба от смъртта не секват. Властта се оказва отзивчива към мераклиите. Правният регламент на погребалната ни дейност е, меко казано, калпав. Не е тайна, че отсъствието на ясни правила е добре дошло за склонните към изяви със сенчест уклон. Повече от 10 години говоря и пиша, че е необходим специален закон за този отрасъл. Браншовици предложиха варианти на текста според вижданията си. Преди месеци от Парламента заявиха намерения за работа по проблема. Състоя се среща със заинтересованите. Трябваше да има и друга. Не се случи. А простичко и точно го е казал анонимният мъдрец: „Градът е такъв, каквото е гробището му”. Бил е наясно човекът.
При неефективна съдебна система (за каквато е призната нашата) нараства ролята, значението, а поради това и необходимостта от закрепен в нормативен акт регламент не само обхватен, но и достатъчно подробен. Министърът на здравеопазването, обаче, е на друго мнение, ако се съди по напоследък направените от него няколко хода в посока „либерализиране” на подопечната му нормативна уредба. Например, от 10.05.2011 г. е в сила Наредба № 2 на МЗ от 21 април т.г. „за здравните изисквания към гробищните паркове …”, която отменя по-рано действащата Наредбата № 21. В новата Наредба изобилстват текстове, които нямат общо с опазване на здравето или хигиената, но отсъстват изисквания, присъщи за визираната тематика. Седмица по-късно е отменена и Наредба №7/1992 г. „за хигиенните изисквания за здравна защита на селищната среда”, в която бяха определени отстоянията съобразно характера на производствените предприятия. Във и без това рехавия регламент се появи и ще си остане нормативна дупка. От Министерството обясняват, че за всеки отделен случай щяло да се решава конкретно. Щом е така… какъв правен ред, каква борба с корупцията, какви пет лева.
Предприетите от министър Стефан Константинов ходове са прозрачни – участва в постелно упражнение в полза на погребалните играчи (и не само на тях с отмяната на Наредба № 7), в смисъл, че им постила (да се развихрят на воля; някой да не си помисли нещо… друго). Със сигурност идеята и инициативата не са негови. Възникват обаче куп основателни и нелицеприятни въпроси, за които в този текст няма място. А сведени до един въпрос, той е: Какви ги върши и третият по ред здравен министър от този кабинет? Без съмнение, министърът – акушер-гинеколог разбира от преамбюла към живота. Министърът – политик, обаче, не е наясно … с урните, едните, но най-вече другите – погребалните. Де да беше само той. Няма и следа от двата кита на управлението, което и да било – справедливост и солидарност. И не му се вижда краят на затъването в хаоса на субективния произвол.
През годините, в които проучвам и изваждам на светло лошите практики в погребалното ни обслужване и негативните резултати от отсъствието на специален закон за него, се състояха три пъти местни (още и частични) избори, а парламентарни и президентски – по два пъти. След многократната употреба на избирателните урни последиците за погребалното дело са по нашенски: Canimus surdis – пеем на глухите. Институции и лица с регламентирани задължения по въпроса тънат в мълчание, присъщо на гузните. Така статуквото се запазва, проблемите се задълбочават, далаверата се разгръща, узаконява, укрепва заедно със съпътстващото зловоние. А плевенето по буренясалата нива на погребалната ни култура се прехвърля от урна на урна, от мандат на мандат и от миналия към този век.
Прошка се споменава в Библията, съд и присъда – в Закона. Не е нужно много време и за пореден път ще проличи по кой текст управляват държавата ни. Важно е за живота ни днес – вчерашното утре и/или утрешното вчера. Игра на думи?… Не. Живот в гражданско пълноправие между два вида урни – насочени към идното по избор и без такъв с отминалото свързани.
Особени вместилища са урните. Едва ли има друго, пред което така категорично да сме равни. В измерението между тях от всеобща полза би било ощетяваните да мислят за живота, а ощетяващите – да не забравят за смъртта. Memento vivere. Мemento mori.
И още: Мemento patriam – за отечеството памет. За да го бъде коренът – не благодарение, а въпреки всичко, включително и урните дори.
Арх. Цветана Гочева, д-р арх.н.
Председател на българска асоциация за погребална култура
