Loading...
Забелязали ли сте колко лоши сме станали, колко груби, колко нетолерантни? Забелязали ли сте колко по-лесно е да се озъбиш, отколкото да се усмихнеш? Едно озъбване и хоооп негативната енергия се оттича от вените. Като пречистване някакво.
Знам, знам – сега, докато ме четете, ще сбърчите вежди и ще кажете – ама аз не… И аз не… и аз.
Или поне се опитвам, но не винаги ми се получава. Понякога ми иде да кресна та целият свят да ме чуе. Без да знам защо… без конкретен повод, просто ми се крещи. Друг път даже ми се рита. Иска ми се да сритам някого по кокалчетата, по възможност с остри обувки. Все по-рядко обаче ми се случва да се усмихвам без повод, ей така. Някой ще каже-ами такъв е животът, тежъъък, нерадостееен, неусмихнат. Да де, ама не го ли правим ние такъв? Като оставяме негативизма да се вихри на воля, да се настанява на физиономиите ни, да се вмъква в душите ни, да говори с устите ни, да определя делника ни? Е ся кво, да се хиля като малоумник нон стоп ли – ще каже пак онзи някой и вероятно ще е прав. Някак си съмнителен изглежда човек, който върви, а физиомутрата му една такава жизнерадостна. Някак си те кара да се запиташ – а бе тоя нормален ли е? Във всеки случай никак не е актуален. Цените скачат, кризата се е заседяла и не ще да помръдва, безработицата расте, заплатите в най-добрия случай не се повишават, комшията е надънил някакво мазно парче, някой е разбил мазето и е обрал бурканите до шушка, колата има нужда от нови гуми, детето носи двойка след двойка, шефа… продавачката в бакалията… времето… И да не изреждам, щото причини да си събереш веждите-бол, а да се ухилиш??? Вярно – има готини вицове, ама и те повечето-едни такива злободневни – първо те нахилят после те разреват щото… (виж написаното няколко реда по-горе). И така лека-по-лека приемаме нормалността на постоянната намръщеност.
Кофти правя, че обобщавам… да. Не всички са такива. Има и хора-усмивки. Има, и слава Богу. Защото иначе сме заникъде. Може би тези размисли не са за празници или може би си мислите, че понеже няма слънце и затова съм се разфилософствала… Ми не точно. Просто напоследък ми прави впечатление с каква лекота хората раздават лошотия и явно това им харесва. Има го на улицата, в градския транспорт, тук в интернет – особено тук, където маските ни позволяват да развържем емоциите си и да ги оставим да се вихрят на воля. Има го в домовете ни, до домовете ни… бе навсякъде. Ей ме на – гледам се в огледалото и установявам, че се гледам намръщено.
Както казва дъщеря ми – мамо, гледаш лошо. Гледам лошо и от това не ми става по-добре, честно.
Жизнерадостност му трябва на този живот, жизнерадостност и много усмивки… Така мисля аз, вие, предполагам-също.
