Loading...
Когато разбрах за инициативата „Изоставеният Северозапад – Маршрут за един необикновен туризъм.”, искрено се зарадвах, че някой най-малкото говори нещо за този смело мога да кажа забравен край на страната. Изразих задоволството си в една от страниците, посветени на събитието в социалната мрежа Фейсбук: „Страхотен проект, наистина има много неща с които българският Северозапад е не само изоставен, но и изостанал. Дано да се наваксат някой ден. Това е място с особена културна и историческа тежест, което е незаслужено забравено.
А има огромен потенциал, най-вече с близостта си до голямата река.”.
И наистина замисляйки се върху заглавието се запитах защо изоставен? Очаквах да получа отговора на самото събитие. Идеята ми се стори добра, стига да може да се реализира , а не както в други случаи става да се пошуми два-три дни и после край. Защото наистина Северозападът се нуждае от свежи идеи в голям спектър от области. Там трябва първо да се развият активно различните транспортни коридори на местно ниво и най-вече основния по който може да се чакат туристи и гости – река Дунав. Именно близостта до Големия воден път на Европа е предимството на региона. Липсата на инвестиции и жизненият стандарт на местните хора, който е на социалния минимум, са сериозните му недостатъци. Всеки се е свил в черупката си и гледа да изкара за насъщния. Друг потребител – Георги Георгиев беше написал на същата стена: ” За мен \“изоставеният северозапад\“ не е маршрут за един необикновен туризъм, а начин за един необикновен живот.”. Да и за хората от Северозапада да живееш в Лом, Видин, Враца, Димово, Белоградчик или селата „това е необикновен начин на живот”. За тях той е далеч от динамичния живот и МОЛ-овизацията на обществото в големите градове. За тях времето е спряло някъде малко след края на предходната епоха, в която ни обещаваха светли бъднини. Те минават всекидневно покрай руините от онова време, без дори да им обръщат внимание. За тях останките от хирургичня блок в Монтана са същото, както тези от „новата болница” в Лом или неработещият завод за химикали във Враца – просто белези от миналото. Белези, които са оставили своя отпечатък върху мнозина от тях.
Идеята на авторите на проекта да провокират мисленето към миналото в хората свързани с този край е хубава, но в българския Северозапад има много какво да се направи, преди хората там да обърнат поглед назад към по-близкото или по-далечно минало. Необходимо е създаването на успешен модел за изграждането на един нов образ на региона, за който сега клиширано се казва, че е „най-бедният в Европа”. Това обаче е клеймо, което пречи не само на местните, но създава дискомфорт и на гостите, особено на онези идващи от Запад. Спомням си сюжета на един филм на Фатих Акин със заглавието „През юли”, в който двама германци решават да тръгнат на пътешествие до Истанбул. Влизайки през Дунава в България, те дори не разбират къде са попаднали.
Идвайки от Сърбия и Румъния, подобно на героите от филма, всеки западен турист вижда в България един беден,обезлюден и обезкървен район и това е нашата визитна картичка за тях. Попадайки в някой от големите родни курорти, те обаче виждат една друга лъскава и богата България, докато споменът за бедната визитка остава някъде дълбоко в съзнанието им. Северозападът трябва първо да промени своята визитка, преди да погледне към миналото и да види в него своя бъдещ просперитет.
