Loading...
Зная, че животът в България е труден, тежък, нерадостен, бодлив, трънлив, стръмен, кален, скъп, неблагодарен, дори често мъчителен. Вероятно мога да наредя още куп негативизми кое по- от по- и кое още по- характеризиращо живота… в България. А и не само, напоследък Европа се раздира от катаклизми – политически, материални, социални. А и не само Европа, целият свят трепери.НоКолко живота имаме? Два, три, девет..?
Един – това е положението. И се налага да извлечем максимума от минимума. Да се вгледаме в малките, в обикновените неща и да видим красотата им. Да се ровнем в себе си, давайки си ясната сметка, че ние сме част от цялото. И макар да изглеждаме в собствените си очи като една незначителна прашинка в световния прахоляк, да осъзнаем, че от нас зависи.Да е чисто
Да е светло
Да е ясно
Да е ценно
Да е умно
Да е усмихнато
Да е добро
Да е мирно
Да е!Може би има и известна доза патетичен наивитет в това по-горе, може би и леко хиперболизирам, но… съвсем леко. Защото апатията, безучастието, себевглъбяването, непукизмът, немръднипръстът, намръщеността и духовния и физически мързел, не помагат, нито на нас самите, нито на онова нещо, което макар и леко пресилено и насилено, наричаме общество.Не, уви, не сме странични наблюдатели, участници сме, участници в този живот. В нашия си живот и съвсем от нас зависи да направим нещо добро от него. Е, кофти е, че трябва да го правим въпреки и напреки и, че нямам удобни обувки за стръмното, а и дрехите ни не са пригодни за трънливите просеки. Нооо… това е положението.Влизам вчера в един магазин. Зад тезгяха продавачка, на завидна може би пред или след пенсионна възраст. Гледа лошо. Аз се усмихвам, поздравявам, тя гледа лошо. Пожелавам да ми покаже една чанта, тя ми я тръска на тезгяха и гледа лошо. Поглеждам чантата, не я харесвам, благодаря й, пожелавам приятен ден и тя… гледа лошо и сумти.Правя крачка по двете стъпaла, излизам и си казвам – „Винаги се питам „Защо““. Защо да не я попитам и я питам:
– Извинете, толкова ли е трудно да отвърнете на поздрав? Толкова ли е трудно да кажете – благодаря и моля?
Не, не било трудно, смънква тя и вече не гледа лошо, а изненадано-стреснато.
Пожелавам й отново хубав ден, защото вярвам, че има поне малка причина денят й да не е чак толкова лош. Видимо има работа, в центъра на града, видимо работата й не е чак толкова тежка, видимо. Вероятно има много невидими неща, които натискат раменете й, но не е ли така с всеки от нас и трябва ли да го предаваме друг другиму?Не можем ли да си подарим усмивка и добро отношение, няма ли те да ни помогнат да видим собствената си посока сред храсталаците от рутина и проблеми? Не, аз съвсем не съм идеална, не съм ангелче със снежно бели крилца. Аз съм нормална, често раздразнителна, понякога направо зла. Имам ужасни настроения и дори им позволявам да ме командват. Но вървейки по пътя осъзнах, че голямата част от нещата, които изживявам, преживявам и живея се настройват от самата мен, аз задавам тона им на звучене. И, че най-важното са хората. Много е важно да умеем да намираме хубавото, доброто, ценното и да го натъртваме… ей така… за разкош.
И за по-добър живот. В България или където и да било.
