България – това са намръщените хора…?

                  Трябва да му се признае на Карбовски – умее да размисля. Ровейки се из дъното на дъното, из мрачните случвания, из тъжните мисли, изкарвайки на повърхността духовния и социален боклук, прави така щото хем да ти стане тежко, хем да ти стане тъжно и да се чудиш надеждно ли ти е или безнадеждно. Сигурното е едно – кара те да мислиш.
    Признавам си – гледам го, когато имам възможност. И „Отечествен фронт“ гледах, и „Емигранти“. Второто ми беше особено интересно, защото нерадостен факт е, че много българи предпочетоха да са небългари, много българи предпочетоха да живеят с носталгията, но сигурно, да мият чинии и почистват чужди кенефи, но платено. Някой ще каже – пфуу, националната гордост няма цена, достойнството не е материално съизмеримо и едно дърво без корен умира.   Всичко това хубаво, но…дали е така. Живеем във времена, в които всяко нещо има цена и всяко нещо, за жалост или не, се оказва материално измеримо или материално обусловено.   И гордостта, и достойнството, и спокойствието, и бъдещето. С оглед на това всеки има право да направи личния си избор и всеки знае какво му струва това – в материален, духовен и емоционален аспект.
    Но…отплеснах се. Исках да пиша за нещо конкретно, за една емоция породена от фраза, изречена в съботното издание на „Емигранти“. Млад мъж, родом от столицата, напуснал страната, както самият той твърди – не от материална незадоволеност, а от духовна празнота, от чувството за боксуване, от невиждането на перспектива, от празнота. И не, не желае да се връща, никога, за нищо на света. Как дефинира той родината си? Каза така – България, това са намръщените хора. Една простичка дефиниция, плод единствено на усещане, дори на себеусещане, на себеизразяваме. Прииска ми се да се бях възмутила, чувайки това определение от човек, избрал да не бъде българин. Така де – не е ли възмутително да изкарат нацията към,която ти принадлежиш вечно сърдита, недружелюбна, отблъскваща? Повече от възмутително е, да. Та от векове българинът се гордее със своята отвореност, гостоприемство, отзивчивост – те са в основата на националното му самочувствие едва ли не. Алооу, какви ги дрънкаш бе момче – ми идеше да ми иде да му кресна – стой си в испанията и не плюй по родното, много моля. Да, но не – не креснах, изобщо. Слушах го, подсъзнателно мислейки колко е прав и се радвах…че го е осъзнал. Че едно младо момче е успяло да види себе си отстрани и да не се хареса. Да не се хареса до степен на отблъскване. Успял е да проумее и причините за всичко това и да не ги намери за оправдателни, до степен да избере по трудното – да бъде дърво без корен.
Не ме разбирайте грешно – не мразя страната си, не мразя народа си – та как бих могла? България е част от мен, всъщност тя е аз. Но го разбирах много добре, знаех какво е усещането да почувстваш смисъла на думата „спокойствие“, на думата „грижа“, на думата „държава“, когато същевременно носталгията натиска тънките струни на душата ти и свири някаква непозната за теб песен, от която ти става странно. И знам какъв е шока на завръщането. Защото, когато не си изживял другото е лесно да приемеш, да повярваш, че това, което живееш е нормалното, естественото. Да залепват боклуците по токчетата ти, ошлюпени от дупките, да присвиваш нос от миризмата и да виждаш във витрините своето аз, отпечатало на лицето си цялата тежест на битието. И да не се чувстваш различен,защото всички около теб живеят с този ритъм…значи е нормално. Нормално е да чуеш – България – това са намръщените хора – и да не ти стане обидно?
    Яд ме е, че не ме хвана яд на него – на този, който открито заявява разочарованието и ненавистта си – хвана ме яд на мене си, защото знам колко е лесно да бъдеш намръщен и колко по-лесно е да бъдеш усмихнат . Всъщност, май ме е яд на Карбовски, че ни показва такива,каквито сме, а не такива, каквито трябва да бъдем. Може би е крайно време някой да възпита емоциите ни…?