Loading...
Има една много трогателна песенчица, в която се пее как един според един младеж имало любов само в приказките и филмите. И че любовта е измислена за другите, не за него. Но тогава видял лицето й:
I thought love was only true in fairy tales
Meant for someone else but not for me
Love was out to get me
That’s the way it seemed
Disappointment haunted all my dreams
And then I saw her face
Now I’m a believer
And not a trace
Of doubt in my mind
С приблизителен превод: мислех си, че истинска любов има само в приказките. Че тя е за някой друг, но не и за мен. Че е извън моя свят. Така ми се струваше. Тогава я зърнах и вече вярвам в любовта. Без сянка на съмнение вярвам.
И аз, значи, също бях пълен със съмнения. Дори не съмнения, а направо увереност, че животът ми е провал. Че нямам никакви особени успехи, книгите ми се харесват само на отбрани хора, многобройните ми политически писаници не промениха нищо, пари не спечелих, не мога да си позволя никакви битови излишъци /едно сравнение с ония, които вземали 20 хиляди на месец би било убийствено/, за личния си живот няма да говоря.
И равносметката ставаше още по- безотрадна при сравнението с всекидневните фейсбук и телевизионни успешници, с техните приказки, хвалби и щастливи усмивки /тук изключваме политическите предавания, където всички, без изключение мрънкат, недоволстват, оплакват се и пустосват/.
И така си живях, живях, да кажем едно четири-пет години с чувството за провал, когато чух по Ютюба тази песенчица. Не онази с която започнах това излияние, друга една песен.
Тя беше много различна от всички песни на разните естрадни певци и инструменталисти /така им викаха някога/. Различна от песните на тези, които всекидневно шетат по радиата и телевизорите, особено по сутрешните блокове, и които обилно, напоително и дори възторжено обясняват как са преследвали мечтите си, как с дали всичко от себе си, как са работили в екип /някога му викаха колектив/ за да направят тоя проект, да постигнат тоя си успех и прочее вървежни глупотевини. А после като чуеш проекта им се усмихваш подигравателно и сменяш канала.
Та тази песенчица, която чух много ми хареса. „Я, каква хубава песен имало“ – рекох си. Но това ми учудване трая около пет секунди, защото след това осъзнах. Това беше моя песен, която бях забравил. Мои думи, моя мелодия, мое изпълнение, мои снимки, всичко. И равносметката се измени. Че само тая песен да бях направил, животът ми не е бил провал. /Всъщност съм направил стократно повече, не говоря за личния си живот/. Мислих известно време и осъзнах още нещо. Не аз съм проваленият. Вие се провалихте, уважаеми сънародници и съотечественици /не тези, които четат това, разбира се/. Вие сте най-нещастните в Европа според изследванията на Евростат. А може би и в целя свят. Вашият преход е провален, сами си го твърдите, не моят.
Моят успя. Всички безспорни достижения на България – НАТО, Европа, стопанският растеж, днешното охолство, което оспорвате от неблагодарност, се дължат на мен и хора като мен. Изоставането от Европа е ваше. Защото е ваш и изборът България 15 години да се управлява от полуграмотни и користни хора. Провалени сте вие, вие които отхвърлихте промените от страх да не настинете и да не се минете. Мога и още много да добавя, но „можете ли го понесе“, както е казал… впрочем би трябвало да знаете Кой го е казал, но сте и провалени православни, отгоре на всичко. Извинявам се на всички, които биха се обидили от това ми откровение, макар, че няма за какво всъщност да се извинявам. Давам и отправка към песенчицата.
