Loading...До Министъра на труда и социалната политика Г-жа Емилия Масларова Европейската комисия и Европейския парламент, Посолства на САЩ, Обединеното. Кралство, Германия, Франция, Испания, Русия, Израел, Чехия
Госпожо Министър,
Заради системно заблуждаване на българските граждани относно състоянието на трудовия пазар и водената на него политика, неадекватна на реалностите и на „ненамеса“, призовавам Ви да подадете оставка. Това ще бъде достойна постъпка от Ваша страна.
Няма да коментирам функционирането на Агенцията по заетостта, а по-глобални проблеми, които имат по-дълбоки корени. Традиция у нас е ведомствата да обслужват управляващите. За т. нар. бюра по труда само ще кажа, че информационните им сайтове не се обновяват редовно, а и те отдавна са изгубили своята посредническа роля заради формалното, неактивното отношение на служителите им, чиято роля е сведена до обикновени регистратори. Извършва ли се наистина професионална преквалификация или се пълнят нечии сметки? Бях включен в курс по текстообработка ( 50 учебни дни), което е по-висока степен на компютърна грамотност. С него може да се намери работа единствено като секретарка, разбира се за жена. Зная, че има и продължителни, вече професионални курсове по предпечатна подготовка( графичен дизайн) и уебдизайн-уебпрограмиране (изработка и поддържане на сайтове), но те сигурно са достъпни за избрани. Върху обявите в бюрата по труда, които уж се смятат за актуални, често е написано „заето“. Каква е тогава целта на мероприятието? Ефектът от частните борси за работа също е незначителен, дейност в Пловдив например реално извършва само една. Не зная какъв е бизнесът и на сайтовете за посредничество при търсене на работа – за последните 6 месеца съм поканен само 3 пъти на интервю по техни обяви.
В България беше изграден непазарен капитализъм (латиноамерикански или като в най-южните райони на Италия) и това важи с пълна сила и за пазара на труда. На него липсва ясна регламентация, правила, дори може да се твърди, че той е напълно опорочен. Бившите комунисти в споразумение със СДС (включително и ДСБ, царистите дойдоха малко по-късно, но също получиха нещо), заедно с мутрите и под чадъра на съдебната власт ограбиха, или по-точно си разделиха, страната ни и за обикновения гражданин не останаха никакви възможности. Това беше осъществено при подходящо законодателство, или по-право с помощта на дупки в него, съзнателно оставени от законотворците. Някой го наричат политическа воля. Червено-синята номенклатура с нюансите на основните цветове в жълто и прочие, си устроиха живота за 300, или поне за 100 години напред. Един икономически гений от кв. Драгалевци нарече този паритет „моделът Софиянски“. По мое скромно мнение той важи не само за София, а за цяла България въобще. После този господин, за не бъде изпратен там където му е мястото, разцепи СДС. След като татковците и майчетата създадоха фирми и „придобиха“ собствеността, дойде му времето и да се намери подходяща работа за златната младеж. Едногододишното ми сблъскване с проблема ме убеди, че този процес е съзнателно направляван. Лично на мен не ми е известно и едно място в публичния ( държавния и общинския) сектор, което се обявява без да се знае предварително кой ще бъде назначен. Роднини и приятели – нищо ново не е измислено след другаря Т.Ж. Равнопоставеността изисква, при подбор на кандидати дори и от частна фирма, според мен, да се въведе законово регламентиране – на отхвърлените да се дължи обяснение – кой и защо е предпочетен. Това няма да е нарушение на Конституцията, защото решават не собствениците, а управители или служители, които със своеволията си все едно като в бащината им мошия орезиляват големи корпорации и вериги. И в публичния сектор се постъпва така – началници раздават заплати сякаш от джоба си. Не ли и това конфликт на интереси, макар и „дребен“? Зависи от гледната точка – ще ми бъде отговорено.
В такава ситуация е обяснимо защо София е нараснала на над 2 милиона. Големите ни градове от първата десетицата и дори петица са оставени като трофеи на самодоволни провинциални величия, споразумели се да съществуват мирно. Не е тайна за никого, че те са вече „частни“, управляват се от местни олигарси, в тях по принцип няма партии, а единствено съглашения за контрола им. В тази мила родна картинка отказа да се впише единствено най-новата сила – ГЕРБ. В „центровете“ се спасяват безработни и от по-малките градчета, чиято икономика е напълно съсипана от безхаберието на „отговорните“ фактори през целия преход. Попадал съм и на немалко чуждестранни фирми, които са „побългарени“ по отношение на преценката си и демонстрират „par excellance“(в най-чист вид) байганьовщина. Не е истина и това, че има политика на протекция спрямо младежите като инвестиция в бъдещето и за да няма изтичане на специалисти. Да оставим настрана и дискриминацията на хората на моята възраст, които би трябвало да бъдат пенсионирани, щом са нежелани като кандидати за работа. Поколението ми, сигурен съм, е готово да се „пожертва“. Но в името на какво? Заради способните, които така или иначе ще заминат за чужбина, изтикани от златната младеж, за която вече говорих. Защото те са извън 5000-те или 10 000-те семейства, цифрата им подлежи на уточнение.Това е единственото спасение за всеки българин, самостоятелен, без протекции и мислещ със собствената си глава. Преди да замине, той би трябвало да декламира пред своите Ботевото стихотворение „На прощаване“ – с уговорката, че е прогонен не от поробители, а от самозвания парвенюшки български обществен каймак. Случайно ли е тогава, че Бойко Борисов каза думите за „човешкия материал“ именно в Чикаго? ( Между другото, подкрепата за него би трябвало да е много по-голяма за сметка за старите партии, защото те доказаха, че не могат да променят каквото и да било, дори и себе си. Един пример: Г-н М. Д. е подставено лице на Бат’Петю.) Стремежът на всички управлявали досега е да емигрират повече хора и да изпращат парите си на близки или да купуват имоти у нас, а не без значение е и – ако може да плащат втори път данъци и тук. Статистиките показват, че в последните 10-на години този финансов приток надвишава или поне приближава чуждестранните инвестиции. С други думи, икономиката ни се крепи и на плещите на емигрантите. Отделно от това – много от инвестициите от чужбина са от офшорки, чрез които се връщат обратно присвоените пари от България. Същевременно чрез емиграцията се отваря и клапанът на социалното напрежение. На слагачи, клакьори и блюдолизци се създава значителен комфорт, а на решилите да са личности – проблеми и по-такъв начин им се показва пътят. От чужбина те вече не могат така да главоболят авторитети от голям или малък мащаб. Разбира се, има и други механизми за „неутрализиране“, а и подобно третиране засяга само интелектуалци, не масовия човек, за когото причините са чисто икономически. До каква степен кризата ще намали притока на пари и ще затвори социалния вентил, могат да предвидят с точност социолози и бизнес-анализатори. Безспорното е в това, че редовият българин ще поиска новите управляващи от ГЕРБ коренно да разрушат досегашното статукво. Без радикални промени много бързо ще изчезне съгласието между властта и избирателя – и те не биха могли да бъдат извършени от „успели“, а от нови лица. Защото част от „успелите“, сближили се с управляващите, ще станат проводник към другите „успели“, докато накрая ще се провали целият проект. Затова Бойко Борисов няма избор, освен да възприеме съвета на Хенри Торо от зората на американската демокрация: „На хиляда души, които кастрят клоните на злото, се пада един, който удря в самия му корен“.
И тъй като „само глупаците и шарлатаните знаят и умеят всичко“ (мисълта е на Антон Павлович Чехов), насочвам вниманието Ви към области, които познавам отблизо. В образователната сфера е дадено право на директорите на училищата да назначават, което води до абсолютно опорочаване на подбора. Това става или с връзки, или с 1500-2000 лв. подкуп за учителско място по български език и литература. „Седенкарят“ Даниел Вълчев отдавна трябваше да подаде оставката си. Медиите са овладяни от бивши куклени актьори, чалга-дисководещи (например един беше легитимиран от телевизията на Братчето) , пионери на травеститшоуто у нас (нямам предвид само С.Т., шегите им са дебелашки и се подиграват с всички, освен с майка си, но са изключително обидчиви), потомствени телевизионери, абонирани за местата си, деца на любимците на Тодор Живков и политбюро, демократи-хамелеони, представители на лобита (гей и други) и т.н. Примерите са многобройни – само няколко : не сме първи братовчеди с барона от масовата приватизация Н.Б. (бащата на тази особа е югославският комунист М.К., избягал от „реформатора“ Тито), не съм бил и зет на художника С.Р., изповедник на Людмила, не съм бил шеф на пресцентъра на синьо правителство и с баща Г.Н. кореспондент на в-к „Работническо дело“ в ГДР и Западен Берлин. В списъка на най-изявените непременно ще влязат тръгналите от този вестник над всички категории преди Десети ноември 1989 г., като в имена се превърнаха и хора от РСЕ (Радио „Свободна Европа“), които вкупом преминаха в кръга „Млад атлантик“, макар и повечето бивши членове на БКП. Съвсем очебийните примери ще премълча. Но сигурно те са накарали един познат, диригент на провинциален духов оркестър да ми каже: „Аз мога да върша тяхната работа, но те моята – не“. Докато истинските журналисти отсъстват – Иво Инджев, Георги Коритаров, спирам дотук, защото останалите имена могат да се окажат спорни за някого. Голяма част от т.нар. български ВИП-ове, които познавам лично покрай работата ми, всъщност са опротивели на аудиторията и балони, надути посредством много пари от башпрестъпници, съмнителни икономически групировки и властови центрове. За тях напълно важи латинската максима: „ Asinus asinum fricat“- „Магаре магарето чеше“, или по-свободно преведено „Халваджията за бозаджията“. Моралните представи на българина са дотолкова объркани, че колкото си по-компрометиран, толкова по-високо място в обществото ти се отрежда. Както гласи народната поговорка: „Ти го плюеш, а то казва, че е Божия роса“. След подозрения в далавера за 100 хиляди лева в предаване за всестранна осведоменост през 2002г., кариерите на попадналите под съмнение Н. К. и И.А. се завихриха още по-устремно нагоре. Доколко „звездите“ ни са такива, може да се съди от твърденията, че още приемът в НАТФИЗ струва 8000 лв. За тарифата научих от актьор от самодеен театър в Сопот, на когото били поискани толкова от посредника, за да го вкара в храма на Мелпомена. Целта на реалитита за важните персони на първо място благотворителност ли е или отново да ни натрапват физиономиите им? И е крайно време европейските институции да спрат подигравката с един от големите културни символи на съвременната цивилизация, какъвто е „1984-та“ на Джордж Оруел. Без значение, че Big Brother е олицетворението на насилието, организирано от най-високо до най-ниско ниво, всякави „заемки“ от книгата я опростачват като цяло. А тя в крайна сметка е послание за оптимистично бъдеще на човечеството: “ -We shall meet again, if we do meet again… -In the place where there is no darkness?“ („-Ще се срещнем отново, ако изобщо се срещнем отново… -На място, където няма тъмнина?“) Въпреки пийпълметрията и параджиите (от „п`а р а“) на рейтингите, сигурен съм, че в неформална среда обикновеният българин си казва за много от знаменитостите ни: „Ега ти и шиб…“ Въпреки че наемат клакьори, наричащи ги български Джей Лено, Хауърд Стърн и пр. Пробвал съм и с преводи на художествени текстове, което ме убеди, че книгоиздаването у нас е мафиотизирано. Исках да го кажа официално по повод кампанията „Голямото четене“, но не намерих подходяща трибуна. Оказа се, че няма издател за книжката ми („Белият негър“ на Норман Мейлър и коментарите към него), защото аз трябвало да платя и авторските права. В паметта ми е останала реплика от интервю пред РСЕ на преводачката на „Улис“ на Джеймс Джойс Иглика Василева, че тази работа у нас е „омагьосан кръг“. Общественото съзнание на българския работодател е ниско, защото собствеността по време на прехода беше придобита със средства с неясен произход, по занижени оценки и със злоупотреба с власт. Детайли към обогатяването бяха преливането на кредити, които няма се връщат, контрабандата, отписването на държавни задължения, тайните анекси към приватизационните договори и т.н. С нагласата за далавери той се втурна да краде от еврофондовете, ДДС, заменки, докато не бъдат спрени, и т.н. В последните 20 години България е ограбвана така, както никога в своята история – някои казваха, че такова нещо се случва на сто години веднъж. Не – на хиляда години веднъж. В резултат, че предприятията бяха „взети“ като недвижими имоти, на „предприемача“ не му стига ума за повече от това да е рентиер. Не мога да започна собствен бизнес. Бях заплетен в дела по вина на син ексдепутат, красива лидерка от СДС и бивш шеф на спецслужба, в момента изживяващ се като consigliere на дон К. За моя случай обаче важи латинската поговорка:“Exeptio comfirmat regulum“. („Изключението потвърждава правилото“.) Смятам, че донякъде „закономерно“ съм потърпевш от съдебната ни власт, защото все се опитвам да си представя на каква баснословна сума биха осъдили нашите магистратите, например, ако им попаднеше Александър Солженицин, може би най-големия писател на 20-ти век. Същите хора, които напоследък поръчаха да осакатят Огнян Стефанов, изпратиха маскирани у дома преди 10 години да ме пребият, но не ме намериха и счупиха две ребра на приятелката ми. За това писа единствено „24 часа“, но не и вестникът, в който работех – „Демокрация“. В случай че бъда подкрепен, бих възстановил с огромно удоволствие сайта „Опасните“ (разбирам го като „опасните връзки“ в държавата) – при внимателно списване, едновременно да се подразбира съдържанието и да не могат адвокатите на засегнатите да спечелят в съда. За това се изисква много добро владеене на езика, с което смятам, че се справям. Има една малка подробност – че никога не съм бил съдружник с Младен Мутафчийски, който е сред основателите на Г-13, и не съм се срещал с Евелин Банев-Брендо. За пореден път гущерът си реже опашката (чрез Златомир Иванов- Златко Баретата, Братя Галеви и т.н.), но самият той остава неуязвим. (Паравоенната организация на бивши „качулки“ и полицаи е отделна тема. По нея ще се обърна към друга институция, тук само ще отбележа, че те са „фабриката“ на т. нар. знакови престъпления, включително убийства и отвличания.) Гордея се и с това, че в последните пет години съм се издържал с физическа работа, защото дори и Вацлав Хавел също е бил хамалин в годините, когато е изпаднал в немилост. Не е ли прекалено смело подобно сравнение? Вярно е, че не мога да бъда в един профсъюз с такъв голям драматург и политик, както и че има висок процент истина в следния виц: „Ако не беше дошъл Десети ноември, същите хора щяха да заемат пак тези места, на които са си и сега“. В България ситуацията в момента напомня за подмолните методи, които са използвани например от късното ЩАЗИ, отказало се от явната бруталност десетина години преди падането на Берлинската стена. „Мишените“ трябва да се сърдят на самите себе си, да се упрекват за социалната си или физическа неспособност“, според раздела за бившата ГДР в „Черната книга на комунизма“,Част 2, издадена през 2002 г. в Париж и преведена и у нас.
Допускам и че на писмото ми може да не бъде даден достъп до никоя медия. Все пак не съм сред Помпадурите на демокрацията, както например поетът, автор на стихове за „откачалки“. Пак ще използвам мисълта на А.П. Чехов – за „Диоген, който плюел в лицата на съгражданите си, знаейки, че с това не рискува нищо“. Авторът на разкази и пиеси го е казал по повод на Лев Толстой, когото не обичал твърде много (не като писател, а като характер). А моята мисъл е за двойния стандарт – у нас за известните и богати хора важат други правила и закончета.
Не само заради правораздавателната ни система, поправяща се със закъснение и изключително под международен натиск отвън, и заради здравеопазването (с ниския жизнен стандарт масовият човек често не може да си позволи скъпо модерно лечение, при премиването през комисии за това, рушветът е до 50 на сто от сумата, голяма част от бюджета за здравеопазване потъва), но и заради сбърканата политика на трудовия пазар България може да бъде наречена антихуманна страна. Вземам назаем думите на вдовицата на висш прокурор, застрелян край дома му: „Държавата е зад бандитите“. Непосредственият килър (Г. Г., наричан още „държавния убиец“) е известен, но не се обявява по обясними причини.
Стигна се дотук, голямото мнозинство от българите да са чужденци в собствената си страна. Или роми (не искам да ги обидя, напротив- съчувствам им). Или дегенерати (ако това Ви харесва повече). Бяхме приети в аванс от Европейския съюз с очакването той да ни оправя след това. Господата & другарите поискаха да заздравят позициите си като елит на бяла държава. Да, ама не сме (перифразирам Петко Бочаров.) Или както би казал Г-н Балкански: „Европейци сме, ама не чак дотам“.
Единственото забележимо действие в сектора на труда и социалната дейност напоследък беше незначителното повишаване на пенсиите и то без реално да се е вдигнал жизненият стандарт на българина. Това е по-прикрита форма на купуване на гласовете на възрастните хора и превръщане на държавата ни в пирамида – недалновидно политическо мислене от типа „ден за ден“. Всъщност тя може и да не изгърми, но както неведнъж досега неимоверната тежест ще се поеме отново от обикновените граждани. „Спасението на давещите се е дело на самите давещи се“, според напътствията на Остап Бендер. Страната ни ще продължи да се „развива“ към още по-голяма поляризация и напълно завършен модел от олигархично-връзкарско-корупционен тип на „справедливо“ масово обедняване, съчетано с благоденствие на тясно ограничен кръг .
Въпреки че труда и социалната политика е само връх на айсберга (последния бих го нарекъл „частна държава“, защо не след като има „частни градове“, в която акции се раздават на не повече от 30 на сто, може и да не съм точен в процентите, впрочем, припомням, че избягвам квалификациите, за да не сгазя закона), още веднъж Ви призовавам – подайте оставка, Г-жо Министър.
Послепис: Извинявам се на всички, които по някакъв начин са се почувствали засегнати от писмото ми, но да ги успокоя, че Наполеон Бонапарт е казал: „Само истината обижда“.
