Loading...
Запекът е занимание самотно, а любовта – споделено разстройство. За да разберете това рядко и мъдро съждение ще си послужа с два примера – за пълния член и късите поли.
Добрата новина от тази седмица е, че в УНСС вече не страдат от запек. Насред данданията с научните степени и звания, от универистета без предупреждение минаха към фазата на споделеното разстройство. Внезапната им любов към угледното облекло свари неподготвени останалите вузове, журналистите, студентите и най-вече шофьорите на автобус 280. Драмата е, че ръководството иска да се въведат критерии за прилично облекло и вид – без плажни шарении, без пиърсинги, без голи коремчета, пък били те и космясали бирени, никакви раздърпани панталонки, аранжирани с джапанки и нахално високи токчета.
Съвсем несръчно неколцина пуритани се опитаха да обяснят колко зловредно е влиянието на минижупите и щедрите деколтета – разваляла се иначе стройната дисциплина, преподавателите се разсейват и без да искат пишат шестици. Някой дори умно вметна, че все пак това е университет, а не бардак. Въпрос на възпитание било младежите да имат усет как да се обличат, за да не се налага да им нареждат отгоре.
С последното не мога да не се съглася. Ако до 20-та си година не знаеш кой си и какви парцалки ти стоят най-добре, е малко вероятно именно в университета да се научиш за какво служат дантелените гащички и къде е наложително да си ги показваш.
Дискусията дори не е смешна, а тъжна. Няколко изтървани поколения седят и умуват свобода ли е да ходят с гол пъп на лекции по международни отношения. За тях свободата трае докато някой не им забрани нещо. Тогава, изведнъж – от нищото, изникват ПРАВАТА. Това са същите онези млади хора, които се смятат за призвани да бъдат уникални и неповторими по рождение. Ако някой не им беше казал, че е грозно да шляпат по шорти нямаше и да се сетят, че и в момента си имат ПРАВА. Но възможно ли е да имаш нещо, което не можеш да оцениш? На тях не са им дамгосвали с печати краката, заради къси поли, не са им преглеждали яките, ушите и ноктите за кал…
Днес единственото, което се иска от тези студенти – и то съвсем пожелателно, е да имат що годе приличен вид. От уважение към институцията и към себе си. Не намирам за излишно подобно желание на вуза, особено ако от УНСС съумеят да уцелят „верния тон“ в подготвяната наредба.
Единствено се чудя защо журналистите проспаха темата и я натириха в рамките на цветните репортажи за разтуха? Защо никой не попита и другите вузове какво мислят по въпроса? Да не би в СУ или в Техническия положението да е по-различно? Защо мълчат училищата, които вече дават пример с носенето на униформи? Темата влезе в графата „битови смешки“ и там ще си остане. Да, защото има други, далеч по-важни проблеми във висшето образование, ще каже някой запъхтян редактор. И ще бъде прав, а първото доказателство, което ще размаха е един пълен член.
Това е и вторият ми пример за преборен интелектуален запек, бликнал внезапно в любов към граматиката. За съжаление, темата дали да се премахне пълният член при писане, също е стара и скучна. Затова ще я замажа набързо с един простичък щрих – пълният член е един от малкото оцелели белези за грамотност. Оставям настрани аргументите за политическите реформи в правописа, защото според тази логика е най-добре всички правила да идат на боклука и да издигнем лозунга – нова власт, нов пълен член! Не ми звучи добре. Не искам и да продължаваме да опростяваме езика си с натрапаните от интернет „обезпаразитени“ правила за изказ.
Искам обаче, да чуя студентите, освен за деколтета, да говорят и за правилата при членуването и да споделят малко челен опит. Чакам и някой да се сети да ги пита какви професори искат да ги обучават – учиндолски или някакви други? Защо по темата за премахването на ВАК (Висшата атестационна комисия) и заплахата от неконтролируема популация на академични хлебарки, пак говорят само едни и същи муцуни? А най-заинтерсованите, тези на чийто гръб ще се упражняват реформите, мълчат героично?
Сигурно защото са заети с недоизживяното си детство и темата за мрежестите чорапогащи…
Затова понякога, макар и с неудобство, разбирам критиците, които наричат университетите „бардаци“, борса за брачни партньори, петгодишна екскурзия или люпилня за бъдещи социално слаби.
Както вече казах – запекът е занимание самотно, а любовта – споделено разстройство. Неприятно е, когато дълго чаканият мозъчен напън неусетно мине в другата крайност – мнимото просветление на „гениалните“ идеи. А още по-смрадливо става, когато проблемите се коментират половинчато и с лицемерна загриженост.
