София става Виена чрез Коледния фестивал „Коледария“. Или пък може би беше – Виена идва в София… а бе нещо свързано с Виена беше… там в медийното представяне на нещото, наречено „Първото Коледно изложение в България“.
Днес бях там и, мисля че думата „изложение“ е много подходяща.
– Маме, днес ще те водя на „Коледария“, не поемай други ангажименти за обяд – заявих тържествено на дъщеря ми в 9 без петнайсет сутринта. Ей го къде е – на две крачки от офиса ми, едва ли не.
– На онова…с шатрите ли? – без грам ентусиазъм ме попита тя.
– На онова, с шатрите.
Предвкусвах ухание на печени, карамелизирани ябълки, примесено с тънък аромат на греяно вино и подправено с нашенска си смрад на кебапчета и кюфтета. И понеже трябваше да е по Виенски, може би от шатрите, наред с традиционните коледарски песни, щяха да звучат виенски валсове, зареждащи с изискано коледно настроение.
Цяла сутрин бях в трепетно очакване, спомняйки си как като дете предновогодишно изграждаха павилиончета на Стамболийски. И сякаш целия град се струпваше там – между захарния памук, карамелизираните ябълки, наливното червено вино и ароматът на Коледна скара. Може би съм била много малка, но в спомените ми са – хора, хора, хора и празничност, празничност, празничност. Светлини, музика, музика, светлини и аромат на свободна, безгрижна тържественост. Една прекрасна гъчкава суматоха. Тогава Коледа не се празнуваше официално. Но помня Коледния дух на тези павилиончета, помня Коледния дух на хората, отпивайки от пластмасовите чаши с червено вино и на децата, щъкащи превъзбудено насам-натам.
Излизайки от подлеза пред Спортната палата и пристъпвайки в парка, очаквах да чуя музика. Не. Нямаше такова нещо.
– Ама, мамо, те не са из целия парк – отговори на учудването ми дъщеря ми, която минаваше от там всеки ден
Не бяха.
Всъщност точно там са, където описаха, че са – пред паметника на Съветската Армия. Оградени от метални огради и тишина. Една голяма шатра и четири малки… май четири бяха. В малките има изградени щандове на Нестле, на някакви колбаси, на сирена и кашкавали, на хлебчета и една шатра с домашна посуда. Съвсем ежедневна домашна посуда – вилици,лъжици, тигани… такива неща. Може би в случай, че си закупиш щафета салам и бучка сирене и няма с какво и къде да си ги нарежеш.
В голямата шатра. Внушителната по размерите си, както претенциозно я нарекоха медиите, има разположени няколко щанда, тип къщи за бързо хранене. За да съм честна – и вино има, в бурета. Както и едно местенце с разни традиционни нещица – носии, посуди и прочее. И сцена има, и маси с народни покривки. И вън ги има, и вътре. И хора има… няколко… предимно служители, чиито офиси, като моя почти, са на две крачки разстояние. Хапват кротко и мълчаливо.
Знаете ли какво няма? Няма Коледен дух, няма настроение. Или поне аз не го почувствах.
Може би,защото е едва 10-и, може би защото е обяд, или пък може би, защото не сме във Виена, или пък може би, защото детските спомени често правят реалността нищожна.
Знам ли…