Да изхвърлим боклука

Не, не. Няма да пиша за тридневните протести, чиито трети ден се очаква  да е днес. Няма да пиша и за внезапно поваления от върлуващия януарски грип Слави Трифонов. Няма метафора в заглавието, никаква, залагам на чист буквализъм. Ще стане дума за онзи боклук, който би трябвало да събираме в специални за целта торби за смет и след това да изхвърляме в специално определени за това контейнери. Още по-добре би било да го събираме и изхвърляме разделно. И не е важното просто да го изхвърляме, важното е къде го изхвърляме.

   Тези дни нашата общественост се пръскаше по шевовете от възмущение, че някакъв си чешки творец ни видял като турска тоалетна, ни изобразил като тоалетна. Възмущението плъзна и по върховете на властта и драгият чех бе принуден да се извинява и да обяснява, че не това точно имал предвид и видиш ли контекстът на инсталацията не бил с обиден замисъл.В резултат на цялото това обществено и държавническо възмущение и онези, които не бяха видяли подигравателна обида в скулптурата на славянския ни събрат, я видяха, погледнаха я през призмата на унижението. Чудесно, разкошно направо.
    Помня какво си помислих аз, когато ми се наложи да погледна България през очите на чужденеца. Първи случай – отсъствала съм от България дълго време, носталгията е пропила всичките ми сетива, образът на Родината е запечатан в съзнанието ми красив, прекрасен, любим, съвършен. От летище София поемам към дома. Зима е, без сняг.Гледам наляво, гледам надясно и се ужасявам сама от себе си, защото първата мисъл, която ми минава през главата на родна земя е – Боже, колко е мръсно! Втори случай – гостува ми приятелка от една малка, островна държава. Отседнала е у дома. Една сутрин излизаме и както правим две крачки от входа на блока току зад гърба ни се стоварва пликче с кухненски отпадъци и в краката ни се разпиляват обелки от картофи, дръжки от чушки и прочие красоти. Няма да ви казвам какво ме попита после. Споменът за случката ми е достатъчен. Случка, която е ежедневие за всички ни. Трети случай – гостува ни възрастно семейство. Хората живеят в подредена и чиста страна, много пътуват. Идват в България, чували са много за нея – за заснежените й планини, за тучните й зелени поляни, за пълноводните й реки, за Рилския манастир. Обикаляме райското кътче, което с гордост наричаме Родина и в един момент мъжът задава въпроса, който явно го гложди най-сериозно. Пита ни защо дворовете на къщите по селата са пълни с боклуци, неподредени, мръсни. Логично се обосновава – ясно е, че хората са бедни, но не виждам това по какъв начин им пречи да почистят домовете си. Вероятно това е и най-яркия спомен, който е отнесъл у дома си и, който е разказвал на хората не стъпвали в България.
  И ето така тръгвам днес за работа -ден като ден, петък като петък. Излизам от входа, внимавайки да не стъпя в останките от хляб, търкалящи се на пътеката. Завивам наляво и съзирам употребен презерватив да се мъдри под балконите. Радвам се,че детето не е с мен. И какво от това? След малко и тя ще мине от там. Пътят ми минава покрай контейнерите за смет. Те са полупразни, за разлика от пространството около тях. От зеления контейнер стърчат нечии крака. Някой рови вътре и отвреме на време хвърчат разни пликове и не само. Уличните кучета са строени отстрани с надеждата,че скоро ще закусват обилно.
    В центъра на града съм. На онзи град, който нафукано наричаме европейска столица. Тротоарите са чисти. Виждам как служителките на чистотата съвестно размахват метли. Срещу мен върви жена на достолепна възраст, приятно изглеждаща. Вероятно е служителка в някое министерство – такава асоциация ми навява елегантното й облекло.Яде баничка, по-скоро дояжда баничката, след което с естествен жест пуска хартийката на земята. По-нататък се разминавам с мъж, който едва ли не ме замеря с фаса от цигарата си. И така…Ден като ден, нищо необичайно, освен че пред парламента и днес ще се призовава да изхвърлим боклука. На предназначените за целта места – бих добавила аз. Моля!