Loading...
Смешен плач се чува напоследък в медиите по повод казаното и обявено от Татяна Дончева „напускане на политиката”. Обявиха я едва ли не за съвестта на своята партия, незаменима, един журналист я нарече дори „личност”, което на фона на безличието в родната политика си е голям комплимент. Дори нейният най-голям опонент в партийните редици – Румен Петков, известен с фразата си за „тишината в спалнята” я похвали.
Обаче кой знае защо всички пропускат да видят нещо очевадно – че Дончева, както впрочем всички пишман политици, назначени или попаднали в кръга на властта, не си тръгва в подходящия момент. Бих я уважавал много, ако бе обявила оттеглянето си след като излезат листите и се види, че е на избираемо място в предложенията на БСП.
А не когато и на слепите стана ясно, че тя няма как да бъде избрана, защото не е сред посочените от властовия кръг на „Позитано”. Дали причината е изчерпването й като депутат, или просто не е долюбвана от хората на Сергей Станишев, няма абсолютно никакво значение. Фактът си е факт. Всъщност, Дончева не е изключение в българската политическа реалност. Някой да си спомня подадена оставка в момент на упражняване на депутатски, министерски или други управленски функции? Без значение дали е в ляво, дясно или в центъра, политическата клика у нас си има своите правила, а нейният член първи е: „Не си тръгвай от трапезата, преди да са те изритали”. Примери – колкото искаш. Спомнете си революционера Кошлуков, който през 2005 година имаше възможност да свали кабинета на царя с гласовете на Новото време през февруари, но не го направи заради един тримесечен министерски портфейл на Севлиевски. Трябваше да дойдат изборите и електоратът да бие шута на иначе правещият се на критикар политик.
Един съвет, безплатно, към журналистите в тази връзка – направете си труда и пребройте колко души са в последните пет парламента постоянно, превърнали в професия търкането на депутатските банки и абсолютно неизвестни на обществото. „Фонът” на родната политика вероятно се състои от 70-80 души верни хранени хора на партийните лидери от всички цветове, които отвреме навреме се използват по предназначение и след това отново потъват в блажена летаргия. И на никой от тях не му минава през ум да подаде оставка, още по-малко да излезе от политиката и лапането. Обаче във всяка кампания има по един-двама, които изгарят по различни причини. И които след това се бият в гърдите, че са си тръгнали сами, отвратени от това или онова. Ами колко са институциите, които пожизнено са оглавени от верни и добри хора, имащи връзки с всяка власт у нас, които са несменяеми? Да споменем само НДК, БТПП, БСК. У нас обаче хората, главно приближените на властимащите, са по-важни от институциите.
Та да се върнем на Дончева. Елементарни въпроси, на които соцдепутатката едва ли ще отговори са – сега ли видя негативите в кадровата политика на БСП, когато те я засегнаха лично? Защо, ако не е била съгласна с нещо, не напусна Народното събрание преди година, две или повече? Защо например не го направи след загубата на кметските избори в София? Кога реши, че къса с политиката и ако следващият партиен лидер я покани в каквато и да е листа, няма ли да забрави сегашните си изявления?
Имаше преди години един вицепремиер, който направи знаменателното изказване: „Егати държавата, щом аз съм й вицепремиер”. Но и той не си подаде оставката, въпреки че очевидно е разбирал несериозността на положението си. Ако се замислим, ще видим, че фразата на този човек продължава да важи с пълна сила и днес. Но друг не я е изрекъл на глас. Звучи ли ви реалистично да чуете от устата на своя избраник подобно нещо: „Егати парламента, щом аз съм избран в него”. Защото сегашната политическа система в България много прилича на едно друго време в древния Рим, когато конят на императора, предложен от него, станал сенатор. Какво пречи у нас кучето на партиен лидер да влезе в Народното събрание – нищо, ако бъде поставено на избираемо място в листата на съответната партия. И ако няма конституционна пречка за избора му.
