Ежи Спасова: Постоянното място за среща с изкуството е проблем

Някога китайците продаваха на улицата – сега си имат магазини, а българските творци обикалят улиците и кафетата, защото си нямат свое място

Когато за първи път се запознах с Ежи посегнах инстинктивно към съдовете й, докоснах ги плахо и в очакване да се случи нещо. Случи се – чух усмихната Ежи да ме подканя да бъда по-смела. Когато по-късно разбрах колко много време, труд и търпение са вложени в изработката, вече бях сигурна, че срещу мен стои прекрасен самороден талант. Само завладените от истинско вдъхновение хора инвестират времето, спокойствието и енергията си в нещо, толкова различно и деликатно. Приятно четене!

За мен
Казвам се Снежана, но ми казват Ежи. От Перник съм. Учител съм в спортно училище, но много години работех в село Дрен с колеги художници и приложници. Дали колегите ми или специалността ми учител по биология и химия, или това че се научих да търся и забелязвам красивото в „грозното“ и отхвърленото, ме насочи към купчината вестници и хартиени рекламни материали ми е трудно да кажа.
Сътворявам хартиени съдове – купи, подноси, кутии, гърнета, часовници, пана от хартиени рекламни материали от нашето ежедневие. В изработването им се водя от усещането ми за красиво и уютно.В хартиените съдове вплитам традиция и екологично отношение. Важно за мен е да бъдат практични и използваеми.
Специфичното е, че материалите за тяхното създаване са в ръцете на всеки един от нас и във всеки дом. Аз успявам да покажа и провокирам за рециклиране чрез създаване на уникални и практични изделия.

Кога открихте признанието си в ръчното творчество и от колко време се занимавате с това професионално?

В годините както всеки, така и аз, съм изхвърлила огромни количества вестници и списания. Но когато го правех имах усещането, че изхвърлям нещо ценно и значимо. Виждах красив потенциал в поредната купчина, но нямаше да намеря своята ниша ако не бе споделено в нет пространството. Реших да опитам по избраната технология. Оказа се, че хартията с възможностите си за предизвикателства и красота ме завладя.

През какви перипетии преминахте като творец в опитите си да възпитате вкус към ръчната изработка?

Опитът ми в представянето и предлагането на хартиените съдове е малък. Повечето хора не вярват, че са изработени от вестниците в ежедневието ни. Приемат ги като поредните грънци и чинии. Замислят се преди да посегнат към тях и тогава се чува – „но те са здрави и стабилни“, „Колко интересно…“, „Сигурни ли сте, че са изработени от вестници“, „колко време ви отне изработването“, „как го правите“? Опитват се да ги огъват, оглеждат ги, цъкат замислено….
Интересът за колко време е направено преобладава. Понякога имам усещането за упрек – какво ли не измислиха вече за пари, че дори и вестниците започнаха да препродават.
Въпреки това съм получила много одобрения, похвали и пожелания да продължа да реализирам и показвам възможностите си. Ценителите виждат тяхната уникалност и артистичност, искат да знаят къде постоянно се предлагат.
Хората докоснали се до хартиените съдове ме заразяват с много и разнообразни идеи за реализиране, отправят предизвикателства или предлагат да ми доставят вестници, за да ги претворя. Така, че как да се предам?
Има още много какво да покажа!

Налага ли ви се да правите компромис с творенията си, за да отговорите на по-масовия вкус? Ако, да – защо?

Досега няма нещо, което да съм повторила. Изработвам така, както го усещам и както ми подсказва самата хартия – тогава се получават и по леки варианти – красиви в своята семплост. Но не бих казала, че са компромисен вариант, по-скоро правя компромис с цената на моя вложен труд, като често подарявам дори на непознати.

Какви са вашите наблюдения – как българинът гледа на ръчното творчество – оценява ли го достатъчно, намира ли го за достъпно, склонен ли е да плати повече, за да притежава уникат?

Трудно му е да оцени творческия труд. Още по-трудно му е да си го позволи. Масовият стандарт на живот е твърде нисък, за да са предпочитани уникатите. Но има и ценители на труда ни и притежатели на уникатите ни.

Какво ви създава най-много трудности – напливът на китайски стоки, липсата на достатъчно ценители, местата за продажба, набавянето на качествени материали, „колегите“, които плагиатстват, нещо друго?

Някога китайците продаваха на улицата без да имат елементарни условия. Сега те си имат своите големи и по-малки пространства. А българите изработващи красиви и неповторими творения обикалят улиците и кафетата. Дори няма обособено място. Всеки път на различно място. Сякаш постоянно и достъпно място за излагане и споделяне е сериозен проблем.
В много от представените неща като арт липсва индивидуалност, послание. Не всяко ръчно изработено нещо е арт.

Какво е вашето позитивно послание към ценителите на ръчното изкуство и колегите-творци?

Най–великият и недостижим творец е природата. Тя не е спряла да твори милиони години и продължава. Нека се учим от нея на форми, багри, разновидности, споделяне и търпение. Това е наша потребност.

+ФорумЪт