Loading...
Едни от големите празноти в българската историческа наука се дължат на системното омаловажаване на българския етнос в създадената от кан Аспарух държава, както и на продължителната липса на интерес и изследвания за съдбата на древните български племена, останали извън нейните предели.
Историко-географският ареал на името българи в античността и средновековието е огромен. Името се среща във всички географски посоки : от Урал до Атлантическия океан, от р. Кама до Афганистан (дори Индия) и на юг до Средиземно море. Това изключително широко разпространение на етнонима води до свързването му с редица етноси, спорове около тях и противоречащи си теории.
Причините за белите петна, както в по-раншната така и в съвременната официална историография, са много. Най-общо, те могат да се очертаят в следната широка рамка: преоткриването на античната елинска и римска книжнина през Ренесанса и създаденият пиетет към нея предпоставят както бъдещата атеистична насоченост на хуманитарните науки, така и безкритичното възприемане от просветените умове на Европа на характерната за Рим и Византия (Източна Римска империя) дълбока омраза и пренебрежение към съседните им древни народи, наричани от тях диваци и варвари.
Такъв подход предполага не само „римоцентричен“ възглед за историята и културата на древните народи, но изключва християнството и историческата надеждност на неговото писмовно наследство в хода на формирането на европейската цивилизация. В българския случай този най-общо очертан изследователски подход се допълва и от щедро финансираното от Руската империя, претендираща за Трети Рим, славянофилство. Неговото влияние оставя силен отпечатък върху следосвобожденската историография, дори до наши дни. Фактор, разбира се, е и сводът от политически документи как да се пише история след 1944г. (виж документалния сборник „Съдът над историците. Българската историческа наука. Документи и дискусии 1944-1950“, С.1995,т. І,АИ „М.Д.“ съставители: В.Чичовска, В.Мутафчиева, Д.Панайотова, Е.Нончева, Зл. Николова и Цв.Величкова)
Смятаният за родоначалник на българската историческа наука проф. Марин Дринов (1838-1906), избран по-късно за академик на БАН, не включва (пра)българите в генезиса на българския народ: “ … защото този въпрос си нема место в историята на наший народ, който не е техен потомък и нема нищо общо с тех, освен само името, което той случайно прие от тех.“ (М.Дринов,Трудове по българска и славянска история, т.І,1909).
Друг български академик и историограф Константин Иречек (1854-1918), изказва не по-малко краен възглед, в пълен разрез с историческите факти, който изглежда и до днес не е изживян , особено в езикознанието: „… прадеди на днешните българи били не шепата Исперихови българи…“, а славяните, тъй като „кръвта на финските българи, която текла предимно в жилите на дворянските родове в същата българска страна между Дунав и Балкана, както се вижда, отдавна се изпарила.“ (К.Иречек, История на българите, 1886г.)
Цитираните по-горе исторически авторитети игнорират всички научни натрупвания по въпроса през епохата на Българското възраждане и задълго предопределят насоката на интерпретациите.
Отхвърлянето на държавнотворческото значение на българския етнос в създаването на Аспарухова България неизбежно води до извода, че става въпрос едва ли не за случайно възникнала държава и незаслужена неблагодарност на потомците „към подаграта на Константин ІV Погонат“ (ироничната забележка е на П. Добрев, „За държавата и властта“, ИК „Галик“, С., 2003).
Действително, при подобна гледна точка Дунавска България не само се разглежда извън контекста на държавническите традиции на Старата Велика България, но се пренебрегват сравнителни изследвания на българската с византийската държавна система или, в най-добрия случай, те са „полезни“, доколкото са направени в опозицията неразвита-развита. Сведението на Михаил Сирийски, че т.нар. от римляните варвари, казвали на местното население: „Излезте. Сейте и жънете. Ние ще ви вземем като данък половината от това, което сте давали досега.“ (Христоматия по история на България, С., 1978, т.І, с.24), се смята за непотвърдено.
В някои историописи създаването на България напомня приказка за непозната в историята на света готовност на местно население не само да се подчини на непознати чужденци-нашественици, но и спокойно да изчаква завръщането им още в първите две десетилетия след създаването на държавата, напр. при военните походи на кан Аспарух и кан Тервел.
От друга страна, изключително силният акцент върху върху славянския фактор в новосъздадената държава, всъщност замазва съществената разлика между етнос и етноним. Всеки етнос е сложен резултат от развитие на генетически, икономически, културни и религиозни процеси на базата на териториално и езиково единство, а етнонимът е само негово название.
Вероятно като своеобразна екстравагантност би следвало да се приеме и изключването на Анонимен хронограф (латински превод на гръцката хроника на Иполит за събитията от до 230г. сл. Хр.; „Анонимен фронограф“, 1958г. превод: проф. В. Тъпкова-Заимова) от изворите за българската история. Макар да има известни основания за спорове, доколкото преписите на Иполитовата хроника се различават, това е първото споменаване на българите от средата на ІV век (353-354 г.).
Поради липса на други извори, се определя като измислица написаното в „Хронография“
(„Всемирна хроника“) на Йоан Малала (491-578), според когото българите участват в Троянската война в ХІІІв. пр. Хр.: „Ахил заминал заедно с Атридите, като водел своя собствена войска от три хиляди души, наричани тогава мирмидонци, а сега българи.“ (Йоан Малала, 1959г., С., стр. 206, прев. Г. Цанкова-Петкова).
В изключително интересната си и стойностна докторска дисертация покойният Христо Тодоров -Бемберски, систематизира в кратка справка разпилените в различни исторически трудове сведения за нападенията на Византийската империя от българите през V – VІІв. („Името българи – история и същност, С., 2004, ИК „Огледало“, стр. 21-23).
Предлагам на вниманието ви резюме от цитираната по-горе справка. В скобите, след автора , са посочени годината на издаването на български и страницата от съответното произведение.
Както и може да се очаква, българите са представени като крайно негативен образ.
479г. – Сражения (на българите) в Панония срещу готите. (Йоан Антиохийски, 1960, 32)
480г. – „Племето на българите, което по-рано не било познато, нахлуло в Илирик и Тракия“ (Зонара, 1968, 150)
488г. – Отправилият се от Константинопол за Рим остготски крал Теодорих в Панония „унищожил и бълг. цар Бузан, като извършил голяма сеч на отредите му“ (Павел Дякон, 1958, 410)
493г. – Докато траела вътрешноготската война между Теодорих и Одоакър „…българите жестоко опустошавали цяла Тракия. През същите дни огромен пожар опустошил Константинопол“ (Павел Дякон, 1958, 410)
499г. – Българите разгромяват 15-хилядна римска армия край р. Цурта в Тракия (реката не е уточнена; Комес Марцелин, 1958, 313)
501г. – Българите нападат провинциите Илирик и Тракия и „се завръщат преди да се разбере за тях“ (Теофан Изповедник, 1960, 233)
502г. – Българите безпрепятствено оплячкосват Тракия „по обичая си“ ( Комес Марцелин, 1958, 313)
505г. – Като съюзници на византийската войска българите водят сражение с готите при Маргус. Готите побеждават и си възвръщат Сирмиум (Касиодор Сенатор, 1958, 313)
512г. – Император Анастасий І (491-518) „постороил така наречената Дълга стена, която стигала от Голямото море (Черно море) чак до Силиврия (на Мраморно море) поради нападенията на мизите, т.е. на българите и на скитите.“ (Зонара, 1968,51)
513г. – „Узурпаторът Виталиан превзел Тракия, Скития и Мизия до Одесос и Анхиало, като водел със себе си множество хуни и българи“.(Йоан Малала, 1959, 209)
514г. – Същият Виталиан с хуни и българи във войската си стигнал до Константинопол (Теофан Изповедник, 1960, 234)
517г. – „Българите отново нападнали Илирик и някои от ромейските военачалници им се противопоставили със своите отряди. Но понеже онези си послужили с магии и заклинания, (те) претърпели позорно поражение… Звезда-комета предсказала тяхната гибел“ (Зонара, 1968, 151)
530г. – Началникът на илирийската пехота и конница, федератът Мундо, води успешно сражение с българите (Комес Марцелин, 1958, 313)
535г. – Военен сблъсък между българи и редовна римска войска край р. Янтра (Комес Марцелин, 1958, 313)
535г. – Българите нахлули в Мизия, пленили и отвели стратега на Илирик, хуна Акум(Аскум) (Скилица- Кедрин, 1965, 203)
538 или 539г. – Двама български царе с множество българи и с „дронго“ опустошават провинциите Скития, Мизия и Тракия (Теофан Изповедник, 1968, 237-238)
540- 542г. – Споменатият вече началник на федератите Мундо отново се сражава с български отряд в Илирик (Теофан Изповедник, 1960, 238)
до 550г. – В завършената през 551г. „Римска история“ римският историк Йорданес отбелязва, че император Юстиниан Велики (527-565) „се противопоставил в многобройни сражения на херули, гепиди и българи, които опустошават често Илирик…“ (Йорданес, 1958, 333-334)
В „Гетика“, завършена към средата на VІв., Йорданес определя постоянното местожителство на (пра)българите така: „Над Понтийско (Черно) море се простират местата, обитавани от българите, които са станали твърде известни поради лошите последици от нашите грехове.“ (Йорданес, 1958, 337)
560г. – Лангобардския крал Албоин (560-572) „довел със себе си в Италия множество хора от различни племена, които били покорени или от други крале, или от самия него. Затова и до днес селищата, в които те живеят, наричаме гепиди, българи, сармати…“ (Павел Дякон, 1958, 413)
569г. – Сирийският епископ от гр. Митилина, Захарий Ритор, в книга ХІІ на своята „Хроника“ (кратко допълнение на Птоломеевата география) поставя българите и на север от Кавказ: „Зад вратите (прохода Железни врата в Кавказ, днес Дербент) (живеят) булгари със (свой) език, народ езически и варварски, те имат градове и аланите имат пет града…“ (Захарий Ритор, 1941, 165)
585г.- Интересен епизод от българската история предава Павел Дякон в „История на лангобардите“. Лангобардите,след продължителни войни с аварите се настаняват в Панония. Една нощ „внезапно върху тях налетели българите, наранили повечето от тях и погубили мнозина. Те толкова много вилнели из лагера им, че погубили самия крал Агилмунд и отвели в плен единствената му дъщеря“ (Павел Дякон, 1958, 411)
597г. – Византийският стратег Петър, брат на император Мавриций, оглавил поход от Одесос (Варна) до десния бряг на р.Дунав срещу течението. Някъде след устието на р. Осъм ромейската войска се натъкнала на 1 000 българи, които „си вървели безгрижно, понеже между ромеите и хагана имало мир“. ( Теофилакт Симоката, 1959, 334-335)
598г. – Приск, поел поста на стратега Петър, „довел по реката (Дунав) корабите на Сингидунум (дн. Белград), разрушил града, изгонил българите от него и започнал да застроява града. Когато настъпила зимата, и едните и другите се завърнали в земите си“, т.е. българите отново заели Белград (Теофан Изповедник, 1960, 252)
618г. – Българи и авари обсаждат Солун (Деянията на св. Димитър, 1960, 135-136)
626г. – Българите заедно със славяни и гепиди в състава на аварската войска обсаждат Константинопол (Теофан Изповедник, 1960, 259)
631 или 632 – Междуособна война за наследството на аварския престол между българи и авари. След поражението на българите, 9 000 от тях заедно със семействата си потърсили спасение при франкския крал Дагоберт (Фредегарий, 1958, 389)
634 – 635 – „Господарят на уногундурите (българите) Кубрат… въстанал срещу хагана на аварите“, изгонил войската му и сключил мир с византийския император (Ираклий), (Патриарх Никифор, 19601 294)
Списъкът, направен от д-р Хр.Тодоров -Бемберски, не е изчерпателен, но е безспорно, че името българи не само е познато, но и широко разпростряно от Каспийско море до Алпите през V-VІІ-в.
Няма нито едно доказателство, че създаването на Дунавска България от кан Аспарух е някакво неочаквано събитие за средновековния свят. Много интересни са Актовете на Шестия вселенски събор, проведен през 680-681г. в Константинопол, в които официално е вписано името на държавата България: „Дойдох при вашия Свети събор, за да ви поуча, че ако бях изслушан, нямаше да претърпим онова, което претърпяхме във войната с България. Защото аз поисках още отначало да дойда на Събора и да помоля да стане мир, така, щото да се извърши нещо, което да обедини двете страни, та нито едните, нито другите да се измъчват…“ (Из речта на сирийския презвитер Константин от Апамея, произнесена на 09.08.681г. на 16-то заседание на Събора, Гръцки извори за българската история, т. ІІІ, 169-170).
И още едно интересно сведение за образуването на България. То е от църковния събор в Константинопол през 869г.: „Римският апостолически престол – казват папските легати – някога е управлявал и владял двата Епира – Стария и Новия, цяла Тесалия и Дардания (Скопската област), в която днес се вижда градът Дардания, която страна сега от тези българи се нарича България… Тъй като българите по право са си завоювали тази своя родина, ето те от толкова години владеят това, което са завзели“. ( Блазиус Клайнер, История на българите, съставена в 1761г., С., 1977, с.69)
В същото произведение Блазиус Клайнер влиза и в своеобразен задочен спор със средновековните автори: “Смятам, че е станало така главно затова, че този извънредно войнствен народ, слабо загрижен за писмеността, е бил склонен повече да върши славни и достойни за споменаване дела, отколкото да ги описва“.
В едно много интересно изследване на Николай Чернокожев („Български възрожденски идентификации – приложенията на християнството, стр.16 http://balkansbg.eu/bg/blog-balkan-ident/142-balgarski-vazrozhdenski-identifikatzii-prilozheniyata-na-hristiyanstvoto.html) са разгледани съвпаденията в изводите на Блазиус Клайнер (цитатът по-горе) и Христо Ботев (статиите му „Народът. Вчера, днес и утре“, в. Дума на българските емигранти, бр.1 и бр.2 от 10 и 25 юни 1871г.; и „Излечима ли е нашата болест“ , в. Знаме, бр. 11/16.03.1875). В тях Ботев остро критикува „православно-идиотическата култура“, възприета от Византия и ширеща се в Османската империя и необходимостта от освобождаване от чуждото: „Както с приемането на византийската култура ние се показахме маймуни и достигнахме да бъдем робове на азиатските варвари, така и със сляпото подражание на Европа ние ще достигнеме да бъдеме робове сами на себе си“.
Имплицитно подобна теза прокарва и сър Стивън Рънсиман (1903-2000), британски историк и дипломат, състудент и приятел на Джордж Оруел от колежа Итън) в „История на Първото българско царство“ (С., 1993, ИК И.В.-С. ООД с оригинално заглавие The History of the First Bulgarian Empire, 1930).
Разбира се, в този текст не се дават никакви съвети как се пише история. Доколкото той силно натежа от цитати, струва ми се, че една шеговита поетическа илюстрация, (пак цитат!) ще е удачен завършек. Нейният автор не е поет, а покойният акад. Димитър Ангелов , който е обичал да се шегува, че кан Аспарух се плашел само от две неща- от историци и белетристи. (Д. Ангелов, Спомени, С., Парадигма, 2004, с.210)
Влезе Аспарух във столицата Плиска –
всеки да го види се натиска.
Па се братски със славяните прегърна,
ала в миг от ужас се сърце му преобърна.
Затресе се вождът като лист-
зърнал бе го белетрист!
Свърши, рече, в книга ще попадна…
ще ме правят монгол, лют и кривокрак,
па ще ми измислят и злощастен брак…
Що ли трябваше ми Дунав да минавам
и държава нова тука да създавам?!
