Loading...
Едва ли има меломан, на когото музикалните пасажи от френския композитор Филип дьо Витри (Philippe de Vitry, 1291-1361) към „Поема за Fauvel” (Roman de Fauvel) да не са познати. Изпълнения на прочути световни ансамбли и музикални представления пресъздават емблематичната за ХІVв. звучност на първите образци на Ars Nova (Ново изкуство [в музиката]) към „Поема за Fauvel”.Самата „Поема за Fauvel”, публикувана през 1314г. в Париж, понастоящем е известна главно с музиката към нея, но в продължение на два века тя е най-четената, преписвана и прочута европейска политическа сатира с безспорно влияние върху много по-късни сатирични алегории, карикатурни описания и изображения.
Досега са открити 12 изключително добре запазени манускрипти с текста на поемата. Неин автор е Жерве дю Бю (Gervais du Bus), за чийто живот има малко данни. Бил е министър при крал Филип ІV Хубави (1285-1314), наричан още Железния крал и Екзекутор на тамплиерите. Знае се също, че до 1338г. Жерве дю Бю работи като нотариус на кралската канцелария.
В 3280 стиха, писани между 1310г.-1314г. авторът осмива корупцията и злоупотребите в светската и религиозната власт. Самото име на главния герой Fauvel е съставено от първите букви на седемте смъртни гряха на старофренски: Flatterie, Avarice, Vilenie, Variété, Envie, Lâcheté (Ласкателство, Алчност, Измама, Непостоянство, Завист, Страхливост). Името Fauvel се интерпретира и като „завоалирана лъжа” (от фр. faux и vel (voile).
Сюжетът на поемата в най-общи линии е следният: Fauvel, един много глупав, но изключително амбициозен кон, решава, че мястото му не е в конюшнята и се премества в най-просторната стая на господарския дом. По някакъв каприз на Фортуна (антична римска богиня на късмета, съдбата и богатството) всичките му желания се изпълняват и той става господар на дома. Неговата власт и слава растат и съразмерно с тях безобразията му. Високопоставени църковни и светски сюзерени предприемат дълги поклоннически пътувания с надеждата да бъдат приети. Слушат внимателно поученията на безподобния Fauvel и следват стриктно съветите му. Алегорията е недвусмислена – светската и църковната власт не само усвояват усърдно, но и се прекланят пред смъртните грехове.
Във втората част на поемата покровителстваният от Фортуна Fauvel пътува из макрокосмоса, среща се със самата богиня и иска ръката й. Тя му отказва, но в замяна му предлага достойна съпруга – Дамата Тщеславие. Fauvel с удоволствие приема и на сватбата присъстват подбрани гости: Флирт, Прелюбодеяние, Плътска Похот и самата Венера. Накрая Фортуна разкрива причината за благосклонността си към Fauvel – тя му е отредила ролята на родоначалник на по-порочни дори от него владетели, сред които той е първият предшественик на Антихриста.
Съвсем кратък откъс от творбата, свързан с популярните тамплиери, вероятно ще даде най-обща представа за характерния й изказ. (Пасажът по-долу е от английския превод от 1998г. на д-р Хелън Никълсън от университета в Кардиф, Уелс).
„[От редове 945 – 1020] Бог да ми е на помощ! Fauvel успя да поквари всички религиозни ордени. Ясно е, че Fauvel е лош водач; наскоро той доведе до печал орден, който беше най-почитан от всички.
Това животно успя да причини на нашата майка, Светата църква, горчиви сълзи и страдания. Разкритата измама на тамплиерите, заради която са осъдени на смърт и загуби, наскърби нашата майка… Сърцето ми е свито от болка, защото те са били обвързани с врага от толкова дълго време. Те всички са заразени от него. Преди повече от сто години за първи път се появило злото им. Вътре в ордена те изградили свой орден, който бил толкова непочтен, долен и безобразен, че е отвратително дори да се говори за него…Бог, който пожела да бъдат наказани за злото, беше много милостив към краля на Франция и му помогна да прозре случващото се. В любовта си Бог го призова и му разкри злото, което нямаше да излезе наяве… Fauvel загуби слугите си, но ги остави сами да платят дълговете си.”
На всеки, който иска да разбере вложения по-дълбок смисъл в тази средновековна алегория, се налага да се отклони от текста и да навлезе в друга тематична територия – тази за греховете и добродетелите, в чийто контекст е написана „Поема за Fauvel”. И „разходката” назад във времето, може би, трябва да започне от броя на греховете – седем. Колкото са дните на Сътворението, добродетелите, църковните тайнства…
Дефинирането и определянето на броя на греховете започва през далечния четвърти век, когато има истински теоретичен бум на разработките, обосновките и класификациите им. Още в най-ранните религиозни конструкции се подчертава разликата в трактовките на християнството и юдаизма. В Стария Завет цар Соломон изброява шест неща, които Бог мрази и седмото, което лично той ненавижда: горделивия вид; лъжещия език; ръцете, които проливат невинна кръв; сърцето, което крои лоши заговори; краката, които са бързи в докарването на беди; измамният свидетел, който възгласява лъжи и оня, който сее раздори между братя.
Християнските мислители не приемат старозаветната класификация на пороците като универсална, макар да е свързана с Десетте Божи заповеди. Тяхната позиция е по-различна – грехът разделя необратимо човека от Бога. Първородният грях, извършен от Адам и Ева – неподчинение на Бога и желание да станат като него, вкусвайки от забранения плод, разкъсва връзките между човека и Бога, което е равнозначно на проклятие. Определянето на греховете като смъртни се обяснява с пагубната роля, която те имат върху човешкото духовно здраве, респ. върху общностите и цялото общество.
Почти по едно и също време трима християнски мислители правят класификации на смъртните грехове. Двама от тях Йоан Касиан (360-435?) и Евагрий Понтийски (345-399) имат много сходна съдба и житейски опит. И двамата са родени в богати семейства, получили са отлично за времето си образование, доброволно са прекарали известно време като отшелници в египетската пустиня и в резултат на опита си, пишат за греховете, които откъсват монасите от Бога.
Йоан Касиан, роден най-вероятно в днешна Южна Добруджа, а не в Марсилия, в диалогичната си творба „Разговори” (Conferences) търси ключ към самопознанието и вътрешния живот чрез борбата със смъртните грехове, които трябва да бъдат разпознати и които пречат на монасите: лакомия, нечистоплътност, сребролюбие, гняв, униние, досада, тщеславие и гордост. Дефинирането на смъртните грехове от Евагрий Понтийски е по-различно. Според него те са: лакомия, разврат, алчност, високомерие, завист, гняв, самохвалство и униние.
Доколкото първите две класификации на смъртните грехове са пряко адресирани към монашеските общности, те нямат популярността и културното влияние на равновесния модел на греховете и добродетелите, който пръв изгражда Аврелий Пруденций (348-405?). Високообразован римски християнски поет и мислител, заемал много високи постове в империята, Пруденций се оттегля доброволно от светския живот и пише няколко ключови за по-късната европейска култура творби. Приема се, че най-силно влияние върху изкуството и философската мисъл е оказала поемата му „Битката за душата” (Psychomachia), чиято основна идея е, че добродетелите лекуват смъртните грехове:
Смирението лекува Гордостта
Любезността лекува Завистта
Умереността лекува Лакомията
Целомъдрието лекува Похотта
Търпението лекува Гнева
Щедростта лекува Алчността
Трудолюбието лекува Леността
Папа Григорий Велики (590г. – 604г.), почитан от католическата и от православната църква, в труда си Magna Moralia, осланяйки се главно на разработките на Йоан Касиан и Евагрий Понтийски, подрежда смъртните грехове в следния ред: Похотливост, Лакомия, Алчност, Леност, Гняв, Завист, Гордост (Luxuria, Gula, Avaritia, Acedia, Ira, Invidia, Superbia). Същата схема на греховете използва и Данте Алигиери в „Божествена комедия”.
Във всички християнски деноминации греховете заемат съществена част от религиозната етика, но наименованията, броят и интерпретирането им не съвпадат напълно. Доколкото концепцията за греховете на по-късно появилото се протестантството е по-различна, тя няма да бъде споменавана в конкретния случай. В православието смъртните грехове са: похотливост, чревоугодничество, скъперничество, леност, гняв, завистничество и горделивост, от която се извежда осмият грях – суетата.
В историята на християнството са регистрирани дванадесет модела на смъртните грехове, от които най-известен е този за седемте смъртни гряха. Западната традиция, към която принадлежи авторът на „Поема за Fauvel”, по правило третира като еретическо отклонение пропускането на някой от греховете, както и неканоничното им назоваване. В такова „опасно своеволие” е обвинен Жерве дю Бю, защото в „ Поема за Fauvel” той „пропуска” най-пагубния грях – гордостта.
По онова време католическите теолози вече са подразделили смъртните грехове на духовни и телесни и са наложили разглеждането им в опозиция със седемте добродетели. Най-популярният равновесен модел изглежда така:
|
СЕДЕМ СМЪРТНИ ГРЯХА |
СЕДЕМ СВЕТИ ДОБРОДЕТЕЛИ |
|
ТРИ ДУХОВНИ ГРЯХА |
ТРИ ДУХОВНИ (ТЕОЛОГИЧЕСКИ) ДОБРОДЕТЕЛИ |
|
1. Гордост |
1. Вяра |
|
2. Завист |
2. Надежда |
|
3. Гняв (свързан е и с телесните грехове) |
3. Милосърдие |
|
ЧЕТИРИ ТЕЛЕСНИ ГРЯХА |
ЧЕТИРИ ЕЗИЧЕСКИ (КАРДИНАЛНИ) ДОБРОДЕТЕЛИ |
|
4. Леност |
4. Мъдрост |
|
5. Алчност |
5. Умереност |
|
6. Лакомия |
6. Храброст |
|
7. Похот |
7. Справедливост |
Този модел, съставен по Аврелий Пруденций и съобразен с едно от посланията на св. Ап. Павел до Коринтяни, изразява идеята, че всеки човек, независимо каква религия изповядва, може да притежава четирите езически (кардинални) добродетели, но само християнинът има вяра в Бога, надежда за живот след смъртта и милосърдие. При това неговите добри дела, наричани още седемте телесни дейности, се дължат на любовта му към Бога.
В онази епоха на масова неграмотност религиозните послания стигат до миряните главно чрез изображенията на греховете и добродетелите и „онагледяване” на Господнята молитва. По стенописите смъртните грехове са изрисувани като отблъскващи образи, гротески и карикатури на злото. В някои изображения греховете произтичат било от мъжа, било от жената. Много популярно става и т.нар. колело на седемте смъртни гряха, чийто произход е свързан със седемте молби от Господнята молитва. Първата теоретична разработка е дело на Дурандус от Менд (1230-1296), изложена в труда му „Рационалната Божествена служба” (Rationale Divinorum Officiorum). Дурандус е роден в знатна фамилия от Лангедок, образован каноник и ерудит, известен на времето си църковен писател и епископ на Менд. В разработената от него схема на смъртните грехове също има отклонение от канона, но поставянето на най-страшния смъртен грях Гордостта на първо място е смекчило значително критиките. Изработената от Дурандус „духовна диаграма” е следната:
Отче наш, ти който си на Небесата (срещу Гордостта);
Да се свети твоето име (срещу Лукса);
да дойде твоето царство (срещу Алчността);
да бъде твоята воля (срещу Скъперничеството);
насъщния ни хляб дай ни днес (срещу Лакомията);
и прости нам дълговете ни (срещу Завистта);
както и ние прощаваме на длъжниците си (срещу Гнева);
избави ни от лукавия (срещу Суетата).
Допълнителен вариант на схемата е припокриването на първите думи от всеки ред от Господнята молитва в латинския литургичен вариант (без втори, пети и осми ред) със седемте добри дела на милосърдния християнин:
1. Pater Noster (Отче наш) – Облечи голия;
2. Adventiat (да дойде) – Нахрани гладния;
3. Fiat (да бъде) – Дай питие на жадния;
4. Panem (хляб) – Погрижи се за болния;
5. Et dimite (и прости) – Посети затворника;
6. Et de nos ( и не (въведи) – Подслони пътника;
7. Sed libera (избави) – Погреби мъртвия.
За първи път в трактат от ХІІ в., известен с името „Плодовете на плътта и на духа” (De fructibus carnis et spiritus) и съставен по гореспоменатата творба на папа Григорий Велики, се появяват паралелни изображения на дървото на смъртните грехове и на дървото на добродетелите. Средновековният художник е изобразил първото дърво с наведени към земята клони, натежали от горчивите плодове, а второто с устремени нагоре разклонения. Точността изисква да бъде споменато и едно по-ранно изображение на дървото на смъртните грехове, намерено в манускрипт от 1133г., но то не отговаря напълно на канона, макар да е високо ценено заради алегоричния образ на гордостта, представена като Вавилонската блудница.
Античната алегорична конструкция за победа на добродетелите в битката им с пороците, отразена в редица бойни сцени и литературни творби и „припомнена” през Европейския Ренесанс, в средновековния период се модифицира в алегорични образи за превъзходство на добродетелите над пороците и двата диаметрално противоположни пътя, към които греховете и добродетелите водят.
В основата на дървото на смъртните грехове е гордостта – начало на пътя към всички пороци. Средновековните теолози я заклеймяват като „порок, който трябва да бъде избягнат на всяка цена” и не намират никакъв положителен аспект в нея (Р. Нюхозер). В средата на ствола на дървото, символизиращ пътя, е изписано, че той води към смъртта. В третия кръг на дървесния ствол, под короната, е отбелязано, че двата последни клона от ляво и отдясно под короната и самата корона на дървото, дават плодовете на плътта.
От основата на дървото по посока на часовниковата стрелка смъртните грехове и техните плодове са следните:
Плодовете на Алчността: кражба, измама, лихварство, търговия с църковни длъжности (симония), лъжесвидетелстване, грабеж;
Плодовете на Гнева: надутост, негодувание, ярост, омраза, физическо насилие, богохулство, крясъци;
Плодовете на лакомията: нечистота, словоохотливост, опиянение (при консумиране на храни и напитки), пиянство, неподходящо увеселение, циничност, сетивна наслада;
Плодовете на Похотта: прибързаност, омраза към Бога, сприхавост, несъобразителност, липса на самоконтрол, привързаност (към земния свят), слепота на ума, самолюбие;
Плодовете на Леността: малодушие, отказ от добри дела, скръб, отчаяние, погрешна вяра, безразличие, скитащ ум;
Плодовете на Тщеславието: самонадеяност, самохвалство, инат, лицемерие, странности, раздор, неподчинение;
Плодовете на Завистта: негодувание от успеха на ближните, удоволствие от страданието на другите, противене на доброто, убийство, мърморене, клевета, зли дела.
Честността налага да признаем, че някогашните обвинения към Жерве дю Бю за еретични отклонения от каноничните схеми на смъртните грехове в неговата „Поема за Fauvel”, си имат формални основания. Още повече, авторът на поемата е бил много образован за времето си човек и няма как да не е познавал тази категоризация на смъртните грехове. Тя се е изучавала във всички средновековни университети с малки и несъществени различия. Естествено, съвременният човек, по правило измерващ всичко с категориите на своето време, свикнал с всякакви изблици и страховити поражения на Гордостта и живеещ в атмосфера на по-прикрит или откровен нарцисизъм, би бил най-снизходителният и желан съдник за Жерве дю Бю. Като любопитно допълнение само ще вметна, че психолози от университета Йейл са направили модерна схема на дървото на гордостта и неговите клони: Групова гордост, Националистическа гордост, Етническа гордост, Азиатска гордост, Гордост на черните, Гордост на белите и т.нар. LGBT гордост (от първите букви на Lesbian, Gay, Bisexual, Transgender, съотв. лесбийска, хомосексуална, бисексуална и транссексуална). Доколко е строго научно издържана и пълна диаграмата им и колко критики са отнесли, вече е друг въпрос.
Но нека напуснем градината на злото и да хвърлим поглед към дървото на добродетелите, наричано още дърво на радостта. Като структура то е огледален образ на дървото на смъртните грехове, но с напълно противоположно съдържание. В основата на ствола на това дърво, символизиращ път, е смирението, което не бива да се отъждествява с покорството, на което учи ислямът, най-малкото защото теолозите на двете религии изрично изтъкват разликите и, разбира се, превъзходствата на собствената си вяра.
В средата на дървесния ствол е изписано, че той е пътят към живота, а най-горе, под короната и двата най – близки до нея високи клони отляво и дясно, е изписано че на тях растат плодовете на духа.
Пак от основата по посока на часовниковата стрелка добродетелите и техните сладки плодове са следните:
Плодовете на Благоразумието: интелигентност, дискретност, усърдие, (добра) памет, здрав разум, предвидливост, страх от Бога;
Плодовете на справедливостта: истина, възмездие, строгост, честност, спазване на законите, точност, законност;
Плодовете на Вярата: девствена чистота, морална чистота, въздържание (безбрачие), доброжелателство, непринуденост, целомъдрие;
Плодовете на щедростта: прошка, благочестие, снизходителност, съчувствие, милост, хармония, любезност, опрощение, спокойствие;
Плодовете на надеждата: размишление, разкаяние, изповед, покаяние, дисциплина, радост, търпение;
Плодовете на умереността: нравственост, спазване на религията, постене, свобода на действията, сговорчивост, презрение към света, уравновесеност;
Плодовете на Силата на духа (куража): постоянство, устойчивост, търпимост, самообладание, издръжливост, безмълвие (контрол над речта), вярност.
Вероятно ще има читател на този текст, които ще приеме с известна изненада факта, че диаграмите на седемте смъртни гряха и на седемте добродетели са така дълбоко вкоренени в мисленето на средновековните хора, че около тях се структурират творби, съдържащи готварски рецепти и представи за идеалния брак. Едно такова произведение от ХІVв. е „Добрият парижанин” (Le Ménagier De Paris), написано между 1392г.-1394г. от застаряващ парижки търговец (името му не е известно) за новата му и много по-млада от него съпруга. То съдържа и чудесни илюстрации на смъртните грехове и добродетелите, дело на неназован художник. Книгата е обагрена със „страх от Fauvel”, а на една от страниците й е нарисувано едно от най-интересните средновековни изображения на добродетелта Справедливост. Тя е представена като Темида, застанала върху съпружеската спалня, видима от всички страни и с отворени очи. Нищо чудно, ако младата и красива съпруга на търговеца се е заслушвала унесено в романсите на Филип дьо Витри за Fauvel и жените. Няма никакви данни дали е изпълнявала точно записаните от съпруга й готварски рецепти в „Добрия парижанин” и дали е покрила очакванията му за идеална съпруга.
