ВОЙНАТА СРЕЩУ ПАМЕТТА

Пламъците, обхванали в края на 2011г. около 200 000 ценни книги и ръкописи, съхранявани в Египетския институт в Кайро, от които са оцелели, макар с поражения, едва около 30 000 екземпляра, почти еднозначно бяха изтълкувани навсякъде по света като поредното посегателство срещу паметта на човечеството. И най-строгите критици на Фернандо Баез, автор на нашумялата и първа по рода си „Универсална история на унищожаването на книги” (A Universal History of the Destruction of Books, Atlas&Co., 2008) с огорчение напомняха за потискащия му компендиум и допълването му по необходимост.

В продължение на десетилетие с подкрепата на водещи американски и европейски университети Фернандо Баез, директор на Венецуелската национална библиотека, културен сътрудник на ЮНЕСКО, лектор и писател, съставя мрачната хроника на посегателствата срещу писменото историческо наследство. Изследването му започва и завършва с описание на унищожаването на книгите, манускриптите и другите ценни артефакти от изключително богатите библиотеки в Ирак по време на войната през 2003г. Поредното „убийство на паметта”, съвпадащо по място с първата доказано съществувала библиотека в историята на човечеството. Създадена около 2500г. пр. Хр., тя е разрушена двеста и петдесет години по-късно при превземането на гр. Ебла в Месопотамия. През VІІ в. пр. Хр., по нареждане на асирийския владетел Ашурбанипал (669 пр. Хр. – 627 пр. Хр.) всички като по чудо оцелели артефакти от нея и от съсипаната през 1200 г. пр. Хр. библиотека в Угарит (днес в Сирия) са систематизирани и подредени в прочутата му сбирка, съдържаща архивни сведения от 2600 г. пр. Хр. до 800г. пр. Хр. Националната библиотека и музея в Багдат са съхранявали екземпляри от колекцията на Ашурбанипал.

Според Баез, най-дълбоките и скрити мотиви за унищожаването на информация за миналото се крият в несекващия през хилядолетията деструктивен импулс, свързан с прадревните ритуали на очистване и посвещаване. В друг контекст те се практикуват до днес като неотменимо условие за присъединяване към различни тайни, езотерични, религиозни и други общества. За периодичното настъпление на праисторическата безпаметност срещу историческата информация авторът изброява четири основни причини: желанието на победителите да изкоренят спомена за предшествениците си и тяхната култура; религиозната нетърпимост; пожарите и други бедствия и загубването на книги, смятани за безполезни.

Несъмнено, „Универсална история на унищожаването на книги” съдържа редица малки неточности, но дребнавите забележки и леко пренебрежителните квалификации, че Фернандо Баез е старомоден хуманист, който се прекланя пред паметта, не могат да накърнят истинността на посланието й – без памет няма идентичност. В този смисъл е справедлива забележката на Жан–Клод Кариер, че днешното прекаленото говорене за колективна памет всъщност прикрива проблемите, свързани с колективна липса на съвест и колективна забрава.

І. Изображения:

Книгата на Фернандо Баез и неотдавнашните поражения на архивния фонд на Египетския музей в Кайро са достатъчно сериозен повод да си припомним някои от системните накъсвания и заличавания на историческата памет. Това важи с особена сила за българската писмена традиция през предходните векове. Нито един запазен оригинал на текст от Първото българско царство, дълъг списък с безвъзвратно загубени съчинения и значително по – късни преписи на отделни творби, в чиято точност, пълнота и добросъвестност при пренасянето с основание се повдигат редица въпроси. Със съвсем малки изключения, същото важи за съхранените исторически документи от Второто Българско царство. Фактът, че от средновековната епоха са останали само около 500 имена на българи сам по себе си е достатъчно красноречив. Сведенията за заличаването на историческото наследство, разбирано в най-широк смисъл, през османския период са предостатъчни, за да се състави една приблизителна картина за мащабите на пораженията. С днешна дата възрожденският архив е разпилян и частично проучен, ценни български книги гният в Атон… Истински късмет е, че при англо-американските бомбардировки над София не е пострадала сбирката на Археологическия музей, но е унищожена огромна част от колекцията на Етнографския музей.

Прекомерните надежди, възлагани на откритите през 1975г. в манастира „Св. Катерина” (на български по-известен с името св. Екатерина) в Египет, Синай 43 кодекса и фрагменти от текстове на глаголица и кирилица, писани между Х/ХІв. – ХVІІІв. засега не се оправдават. Между тях е намерен текст, написан през 1770г. в Рилския манастир. Разчитането на старите ръкописи е сложен, дълъг и бавно протичащ процес, а желаещите да ги причислят към културното си наследство са много. ( Опис на текстовете от Диляна Радославова на адрес: http://slovo-aso.cl.bas.bg/sinai.html ).

Най-ранното описание на манастира, съдържащ изключително богатата колекция от манускрипти, датиращи от ІV в., дава пътешественичката Егерия (ІVв.). Посещаван през вековете от редица знатни особи, монаси и поклонници, манастирът „Св. Катерина” съхранява и уникална колекция от около 2 000 икони, включително енкаустични – с неизтриваеми цветни образи и трудно разрушими. Дали са верни твърденията, че някои от иконите са пренесени там от България като дар, все още е въпрос без еднозначен отговор.

ІІ. Изображения

Статистиката сочи, че тридесет и една библиотеки с изключително богати и невъзстановими архивни сбирки са унищожени от древността до наши дни. Ако към тях се прибавят десетките сведения за разрушаването и разпиляването на по-малки писмени фондове, хилядите изгорени книги без преписи и неизброимите фалшификации, съотношението между запазените фрагменти от автентична памет и познатите от древността практики на abolitio memoriae (лат., премахване на паметта) е в полза на безпаметността.

От прастари времена се практикува разбиването на каменни надписи, подмяна на главите на скулптури и на имената им, деформиране или изтриване на образи върху монети и изображения, разтопяване на оловните таблици и медните плочки с текстове, забрани за износа на папирус, „папирусови войни”, присвояване на чуждо културно наследство… По-късно е изобретен палимпсестът и започва масово триене на антични ръкописи с нож или пемза, обезцветяването им със смес от мляко и сирене и нанасяне на нов текст върху стария. Правят се и изключителни фалшификати чрез неразкритата до днес „баварска тайна” за пълно заличаване на автентичния текст, без да се повреди носителят му. Широко разпространение има практиката на заливането с вода на платнените книги (panno librorum). Поради липса на материал за писане, но главно по политически съображения, повредени стари ръкописи и пространни исторически съчинения масово се съкращават и обобщават при преписите, а оригиналите са подложени на унищожение.

Най-много сведения за заличаване на имена през античността са останали от Римската империя. Унищожаването на всички материални свидетелства за съществуването на ненавистни за съвременниците им престъпници, а за потомците властници, се корени в праисторията. В Рим със сенатски декрети имената на императори са заличавани от статуи, обществени паметници, стенни и надгробни плочи, картини, летописи, закони… В дългия списък от тридесет и шест прокълнати от наследниците си във властта римски императори (не е вдигната впоследствие само клетвата срещу Диоклециан) , липсва братоубиецът Каракала (211-217). След като Каракала убива съ-императора си Гета, образът и името на брат му са заличени отвсякъде. По щастлива случайност бюст на юношата Гета и монети, върху които е изобразен, са запазени до наши дни.

Методичното отстраняване на всички писмени следи от покорените народи с цел миналото им да бъде обречено на забрава е нещо като фикс идея на почти всички завоеватели от незапомнени времена. На арабския халиф Омар (634-644), наредил да бъдат изгорени последните ръкописи от Александрийската библиотека принадлежат следните думи: „Ако книгите в нея съдържат по-голяма мъдрост от мъдростта на свещения Коран, те трябва да бъдат унищожени като вредни. Ако ли пък притежават по-малко мъдрост от мъдростта на свещения Коран, те трябва да бъдат изгорени като безполезни.”

Същата „логика” следва и Кублай хан при превземането на Багдат,с което слага край на ислямския златен век. При монголското нашествие е съсипана една от най-големите средновековни библиотеки, създадена от Абасидската династия (750-1258) – Дома на мъдростта. Изграден и организиран по нареждане на халифите Харун ал Рашид и сина му ал Мамун, някогашният Дом на мъдростта не само е бил най-големият научен център в тогавашния свят, но е съдържал и безценни преписи от пахлави (средноперсийски), сирийски, старогръцки и санскрит. По разкази на оцелели очевидци водите на Тигър станали черни от мастилото на изхвърлените в реката книги.

Александрийската библиотека в Египет е унищожавана поетапно през 48 г. пр. Хр. (Цезар), през ІІІв. (Домиций Аврелиан), в 391 г. (Теодосий І Велики). През ІV-Vв. тя е ръководена от първата известна жена математик, астроном и глава на неоплатоническата философска школа в Александрия – Хипатия (ок.351-370 – 415). В древността Хипатия е обвинявана в езичество и магия от враговете си, но по-късно се превръща в един от символите на християнска добродетел и легендарен персонаж в изобразителното изкуство, литературата, киното. Спекулациите около живота и дейността й продължават до днес. В търсенето на нейния действителен образ, не е изключение Егерия да й „заема” портрета си.

 ІІІ. Изображения:

През 221 г. пр. Хр. цар Дзин приема титлата Цин Шъ-хуан-ди като първи император на Китай. В 212г. пр. Хр. той издава указа си за изгарянето на класическите книги. За учените, които се събират, за да ги четат или обсъждат, е предвидено смъртно наказание. Притежателите на преписи са заплашени с жигосване и принудителен труд в продължение на четири години на Великата китайска стена. Колко души са погребани живи там , е невъзможно да се изчисли.

След смъртта на Цин Шъ-хуан-ди династията изчезва. През 206г. пр. Хр. столицата е разграбена и , според написаното в хрониките, три години из дворците на кратко просъществувалата империя са горели огньове, изпепелили последните остатъци от книгите, укрити от императорските емисари. Нито ред от Конфуций (551-478 пр. Хр.) и учениците му не е останал. Това, което днес е познато, е написано в следващите векове и няма сериозен учен, който да се е ангажирал с твърдението, че става дума за оригиналните съчинения на Конфуций. В ХХв. Мао Дзе Дун повтаря за пореден път процедурата по инкриминирането, унищожаването на книги и преследването на хора, които ги притежават. Жертвите на Културната революция, въпреки споровете около точната цифра, наброяват над един милиард души.

През 1154г. огузки нашественици разрушават голяма част от древния град Нишапур, разграбват и опожаряват част от изключително богата му стара библиотека. През 1193г. ислямските войски унищожават най-големия будистки научен център с библиотека в Наланда, известни през вековете с името „Съкровищницата на истината”. Университетът в Наланда, създаден през ІV –Vв. пр. Хр., е първият университет в Азия. Днес останките му заемат 14 хектара, а от неговия събиран повече от петнадесет века книжовен фонд не е останало почти нищо.

Би било справедливо името на францисканския монах Бернардино де Саагун (Bernardino de Sahagún, 1499-1590) – „първият антрополог”, известен днес най-вече със своята Historia general de las cosas de la Nueva España/ General History of the Things of New Spain да бъде запомнено, защото благодарение на него до наши дни са достигнали четири преписа от книги на ацтеките. Той тайно им нареждал да ги преписват и укриват, преди войските на конквистадорите и събратята – му религиозни фанатици да изгорят всички намерени писмени свидетелства за цивилизацията им.

В резултат на безмилостното опожаряване от многовековното културно и историческо наследство на ацтеките и маите са оцелели общо седем от техните „рисувани книги”, наричани кодекси. Разчитането им е повече от проблематично.

ІV. Изображения

Много книги са унищожени заради религиозна, политическа и етническа нетърпимост. Понастоящем доста архаично и смущаващо звучат възхвалите на завоеватели като Александър Македонски (336-323пр. Хр.), останал в историята и с изгарянето на свещените текстове, приписвани на Заратустра – Зенд Авеста. Заради това деяние векове наред вярващите са произнасяли името му в съпровод от девет клетви.

Константин Велики и участниците в Никейския събор ( 325г.) вземат решение писанията на арианите да бъдат изгорени и с това „богоугодно дело” в следващите векове се оправдава дългата поредица от превръщането на книги в пепел. Трудно изброими са сведенията за посегателства върху съчинения и материални свидетелства от враждуващи направления в рамките на всяка една религия. Тук, уви, няма изключения. Неизброими са и анекдотите, създавани в различни времена, за непреклонността на Буда, Мойсей, Христос и Мохамед лично да се ангажират с писмено слово.

Ноторно известното демонстративно горене на книги от еврейски и антинацистки настроени автори – „дегенерати” в хитлерова Германия не е довело до наречената от Дж. Оруел „дупка в паметта” (1984), но скритото в акта послание, че всеки гражданин би следвало да постъпи така, е ловко подстрекателство. Горенето на „опасните книги” почти по същия начин е възхвалявано в Северна Корея като необходим за просперитета на обществото акт. Опожаряването на книгите на религиозния или на политическия противник като средство за унищожаване на идеи се практикува до днес и винаги се аргументира като необходимо прочистване.

С печална слава е обгърната дългата история на създаденото през 1873г. в Ню Йорк Общество на защитници на добродетелността. Негов инициатор и лидер дълги години е Антъни Комсток (1844-1915), инспектор на пощите, политик, прокарал носещ името му закон за цензурирането на книги. За него Дж. Бърнард Шоу въвежда в употреба термина comstokery, означаващ „цензура поради сквернословие или неморалност” (англ., censorship because of perceived obscenity or immorality). Върху значката на това общество влизането в затвора заради горене на книги е представено като благородна саможертва. В неговите хроники не без гордост са отбелязани изгарянето на 15 тона книги, унищожаването на 284 000 печатарски набори на текстове на „непристойни” книги и около 4 000 000 картини, снимки, карикатури…За „неприлични” са обявени и атласи по анатомия. (http://en.wikipedia.org/wiki/Book_burning) На същия адрес в хронологически ред са изброени и 120 опожарявания на книги.

V. Изображения

В излязлата през 2011г. на български „Това не е краят на книгите” (изд. еnthusiast, стр.308) Умберто Еко привежда следния пример: „Анкета, направена в Лондон, показа, че една четвърт от интервюираните смятат Уинстън Чърчил и Чарлз Дикенс за измислени лица, а Робин Худ и Шерлок Холмс за действително съществували”.

Приведеният пример е смущаващ и комичен едновременно, но той може да се интерполира както в претендиращи за достоверност и научност псевдоисторически съчинения, писани от древността до наши дни, така и в стотиците хиляди аматьорски откровения, разбулващи историческите тайни. Нашарената с бели петна памет за миналото е тяхната идеална среда.