Loading...
Върху развалините на МОЧА бива и да се танцува. Така, както французите са танцували върху развалините на Бастилията.
Макар тогава в крепостта да е имало само шест затворници. И те да не са били политически /освен, ако не се приеме, че Маркиз дьо Сад е имал и политическо влияние/.
А Бастилията можеше да бъде съхранена като паметник на миналото. И като музей. И като туристическа забележителност /подобно Алкатрас/. И като всичко, което ви хрумне.
Само че тя е била, а и сега все още е, олицетворение на нещо гнусно, отблъскващо и мракобесно. На едно нечовешко обществено разделение. Във Франция – разделението на аристократи, буржоазия и селяни.
Тук нашенски едни консерватори /ех Бърк, Бърк…/ ще спорят, че всичко е могло да стане по мирен начин и че не е имало нужда от революцията с нейните извращения и крайности. Разбира се. Набирали са хората гняв от несправедливостите едно пет и повече века, можело е да почакат и още някой и друг век кралете и аристократите да се натуткат и да се вчовечат.
Нашенски разбирачи и тълмачи, обявени за анализатори пък обясняват, че събарянето на гнусния МОЧ /или гнусната МОЧА/ разделяло обществото ни.
И не че тези пишман анализатори са съвсем чак пък толкова тъпи, те просто разменят местата на причината и следствието. Не събарянето на МОЧА доведе до разделението на обществото ни, а разделението на обществото доведе до събарянето на позорната грамада.
Не могат да се досетят всички тия умници, че покрай тази каменна грамада всеки ден, в продължение на години са минавали хиляди хора и са поглеждали към нея с отвращение, погнуса и гняв, като към едно натрапено от престъпния комунистически режим унижение. А невъзможността да изразят по какъвто и да било начин погнусата си /чак през последните години започнаха да боядисват грамадата/ само е добавяла към гнева и омерзението.
Не, не могат да се досетят тия хора. Неспособни са да се поставят на мястото на хилядите, чиито близки са загинали с натрапения от Съветската армия терор.
Няма у тях чувство за емпатия /което именно ги прави и пишман анализатори/. Нямат чувство за състрадание и съпричастност. И те са като комунистическите агитатори. Като оня комунистически стихоплетец, който завопи: „Леле мале, отрязаха му ръцете на чугунения окупатор, леле мале, сега идва ред на жената и детето, ах, ох“ и прочее поетически повръщни.
Всъщност това са жестоки хора, изчадия на една мракобесна идеология. И ако има все пак у тях остатъчни някакви чувства на човещина и състрадание, то те са към своите, към другарчетата. Всички останали могат да бъдат обявявани за фашисти /както правят сега путинските пропагандатори/ и избивани. По примера на Георги Димитров, който пише писмо-молба до Сталин да спрат грабежите, убийствата и изнасилванията на Съветската армия в България, но забележете поради каква причина „защото са пострадали и наши хора“. Тоест комунистите имат значение, всички останали – не. Тази забележка на Гошо Тарабата разкрива цялата същност на комунистическата светоусещане, жестокост и безчувственост.
И да, сравнението между Бастилията и МОЧА може да изглежда пресилено, дори смешно. Измеренията наистина са различни, но същината е една. И ако един танц върху развалините на тази грозна грамада, олицетворение на мракобесието и мерзавщината би бил прекален, то съвсем бива тя да бъде пресътворена в паста и изядена. А комунягите да скърцат със зъби, да реват и да се заканват тайно колкото си щат.
