Loading...
А това, че не сте го преживели не значи, че не се е случила.
Сещам се нещо. Пак за дядо. Мъж канара. И лице, сякаш издялано с длето. Още не съм тръгнал на училище. И намирам едно кученце. Като мече. Тича след мен. Скимти. Грабвам го и го понасям към нас. Малка космата топка. Сгушена до гърдите ми. Нежно скимтяща от радост. И пред общината дядо. С приятели. Показвам му го:
– Той да занесеш там, от где си га узел! /Това го занеси откъде си го взел!/
Моля му се. Рева. Завирам глава в гърдите му. Той ме бута.
– Еднък га занеси! После йел да ти купим вафлу! /Веднага го занеси! После ела да ти купя вафла!/
Сълзите не помагат. Нося го и го оставям пред портата, където го намерих. Вафла не ми се яде. Не ми се яде нищо. Хлипам. Мразя дядо. Мразя приятелите му. Мразя всички. И тогава един от тях ме дърпа за ръката. Роднина. Съсед. Да ми каже нещо. Дърпам се и побягвам. Оплаквам се на баба. Тя се опитва да ме успокои. Не става. Пак отивам пред общината. Дядо е непреклонен. И оня човек ме дърпа. От фамилията ни е. И ме слага на коленете си. И започва:
– Роси, не се сърди на дядо си. Той бе ловец. Първо му взеха пушката. Брат му бе горянин и дядо ти се оказа враг на народа. Остана му кучето. Красив палаш. Женски. По-умна от човек. Бонка май беше. Спеше под плевника. В неделя по тъмно почваше да ни буди. Да ходи на лов. Как знаеше!? Играеше си с децата по махалата. И по едно време излезе някаква наредба. Да се избият кучетата. Дядо ти го гонеше по десет пъти на ден, а то се връщаше. Разсилният няколко пъти го търси, но то го нямаше. И един ден го завари. Работехме нещо по двора, когато чухме дядо ти:
– Мамицата ви партизанска! До кучетата ли опрехте!!!
А Бонка стои и не бяга. Глада ту в него, ту в разсилния. С кафяви очи. Учудени. Топли. Дядо ти я гони, а тя не бяга. Хвърля камъни, тя се връща. Оня вдига пушката. Ръцете му треперят. Дядо ти е два пъти колкото него. Бута го и кляка до кучето. И го прегръща. А то се гуши в него. Той плаче. Огромен мъж, а хлипа като дете.
– Бегай, Бонке! Бегай, девойче!
А тя скимти. И се гуши в него. И не бяга. Мъж и куче. Раздаващи нежност и обич. Мъж като канара и едно най-обикновено куче.
А разсилният:
– Анто, мръдни!
А пушката в ръцете му трепери.
Дядо ти става. И я грабва от ръцете му. Баба ти изпищя. Ние изтръпнахме. А той вдигна пушката и застреля кучето. После я хвърли в прахта. И вдигна Бонка на ръце. Очите му бяха сухи. И от сини станали сиви. И я понесе нанякъде. И я галеше. С цялата нежност на света. Без да ни вижда. И ѝ говореше. С цялата нежност на света. Зад него оставаха капки кръв. От Бонка. А аз си представях, че и от сърцето му. Това е.
Повече никога не си взе куче. Не реви!
Това ми разказа. А аз слушах. И си представях. Когато свърши историята, дядо го нямаше. Цял ден скитах по баирите. Газих в реката. Вечерта се прибрах. А до плевника скимтеше едно кученце. Женско. Като космата дебела топка. Дебелата мадама. Така го кръстиха приятелите ми. Иначе за нас бе Бонка. И мъкнеше дебелия си задник след дядо. И го чакаше даже пред кръчмата.
Това е.
Деда Ванга Нюз – Блог на Роси Антов
