Loading...
Мислех, че е изчезнал. Потънал в световната еднаквост. Принизен и обезличен от могъщото влияние на по-мощни в парично и политическо отношение държави.
Но той възкръсна и се показа с изконната същност. Весел, пъстър, възторжен, присмехулен, завладяващ, обаятелен, трогателен, предизвикателен, лъчезарен, ненатрапчиво мъдър, човешки, грешен, волен и свободен. Най-вече свободен.
Френският дух.
Преди социализма за българите той е означавал възпитание и цивилизация. През социализма те само се досещаха за този дух, повлияни от няколкото позволени френски филма. Филмите с Луи дьо Фюнес, невъздържаната и весела подигравка с полицията, например, нещо немислимо за нашенската милиционерщина. Имаше също и Фанфан Лалето, и още два-три такива филма, в които разбойниците бяха по френски очарователни. А също ченгетата, и престъпниците, изиграни от Ален Делон, Жан Пол Белмондо и Жан Жан Габен. Всички те, като образи, бяха изискани, възпитани и понякога доста остроумни. Всъщност думата е достойнство. Те имаха достойнство. Ако не друго, то тогавашните филмови престъпници и ченгета поне не псуваха. /Освен с по едно „мерд“, като изключение /Докато сегашното американско „шит“ не е никакво изключение, то си е правило. Всъщност освен „шит“ и неизбежното „фак“ американските филмови престъпници нямат друга приказка. Което, що се отнася до изискаността и достойнството, дава едно „факин шит“, завладяло сякаш целия свят /с „Полицаят от Бевърли Хилс като изключение /. По българските филми подземния свят също яко псува. Подражава на американския, щото.
Лично аз преди години срещнах френския дух в едни съвсем неочаквани негови проявления.
Бях за известно време студент в Алжир, където баща ми работеше като архитект. Бях в онази възраст, в която младежкото съзнание е обсебено предимно от девойки. В моя университет преподаваха французи и там, осъзнах това впоследствие , витаеше френският дух /страната още не беше обхваната от верски безумия/. И този дух се проявяваше чрез една от най-френските си особености – остроумието.
В ония времена, в оня университет, за да очароваш /свалиш/ някоя девойка трябваше да бъдеш остроумен.
Мнозина, включително и аз, измисляха остроумици, търсеха ги по книгите, записваха си ги и ги пробутваха при всяка възможност. Това беше общоприета игра. Казваш остроумието и се отдалечаваш, прибавяйки едно „месю-дам“, за повече впечатлителност. После пак се връщаш, за да провериш как е оценено остроумието ти.
Сега е друго – сега за да свалиш някоя девойка /маце, кифла/трябва да вдигаш незнамколко си кила от лежанка, да имаш тъпанарски изображения по кожата и да говориш нахакано. Или пък въобще да не говориш, само да дуеш мускули с татуировки по дискотеки и плажове. /Дано преувеличавам/.
И това за остроумието не е случайно явление, или прищявка на университета в една френскоезична държава.
То идва от 17-ти и 18-ти век, когато едно остроумие, една духовитост, една сполучливо изказана мисъл, е могла да ти отвори пътя към висшето общество. Да те направи известен, търсен, или както сега му викат „успешен“.
Френският дух, доколкото това не е предание, е и духът на галите – жизнени и весели самохвалковци, които се опълчват -с успех, или без – срещу всякакви потисници и нашественици. /срещу Цезар – без успех, но Цезар си е Цезар/.
Френският дух е и духът на рицарството, отразен е в нравствените правила на Ленора Аквитанска, кралица на Франция, а след това и на Англия.
Рицарството – като смелост, самоотверженост, достойнство, благородство, защита на слабите и онеправданите, дълго време е било задължителна част от европейските ценности.
Малцина знаят, че преданията за крал Артур и рицарите на кръглата маса, за Ланселот и Гуиневер, разказите за Персевал и свещеният Граал са написани /следвайки преданията/ от французина Кретиен дьо Троа. /Ленора Аквитанска и Кретиен дьо Троа са творили през 12 век, някой сеща ли се каква е ставало по това време в България?…/.
Е, сега вече рицарските правила са забравени. Сега вече се цени успехът на всяка цена. Особено в България, напоследък завладяна почти изцяло от духа на простащината. /Борисов и Пеевски са успешни, защото поведението им е точно обратното на френския дух/.
Така, че да, Франция /след Гърция и Рим/, заедно с Италия, Испания, Англия и още няколко европейски държави е в основата на европейската цивилизация. Винаги е била.
И още нещо от ония времена, което в България някак е неудобно да се споменава – мюсюлманското нашествие в Европа в продължение на два века е било спирано от френските рицари, не от българи и византийци.
И без да изреждаме всичко за френския дух и мисловност /Паскал, или Декарт/, да стигнем до най – важното 17 – 18 век, векът на разума и просвещението, когато Франция отхвърля съсловното робство, за да очертае основния път на Европейската цивилизация – пътя на човешките права и свободи, на правовата светска държава и на демокрацията.
Този цивилизационен избор не става лесно, не става без жертви, но става, защото за него има достатъчно „материал“ както се изрази един нашенски хитряга. „Материалът“ – това са гражданите, буржоата, просветената прослойки, и дори отчасти аристократите, които приемат посланията на Монтескьо, Волтер, Дидро, Русо и още десетки образовани и просветени французи. За да се стигне до революцията и разпространението на гражданския /наполеоновия/ кодекс.
„Моята истинска слава не е тази, че съм спечелил четиридесет битки. Ватерло заличава спомена от тези победи. Но това, което не може да бъде забравено, и което ще живее вечно – това е моят граждански кодекс.“ – споделя самият Наполеон.
Защото неговият кодекс, като следствие на френската революция, поставя основата на гражданското общество в Европа и на съвременните европейски ценности. /По онова време из Българско вилнеят даали и кърджалии, а според Вера Мутвачиева, една от малкото български историци, на които може да се вярва, това е следствие на тукашния стремеж към справедливост – просто така се проявява той, такъв е „материалът“ в Османската империя/.
И това е една от тайните на наполеоновите военни успехи – в много страни неговата армия е била приемана като освободител от съсловното средновековно робство. И още нещо за онези, войни, което също е израз на френския дух.
„Ако някой посегне на цивилни хора да бъде разстрелян незабавно пред строя“ – това е заповед на Наполеон към армията му в Италия. И не, като изключим неизбежните за всяко военно сборище изстъпления, наполеоновата армия не е избивала цивилни /изключенията в Испания си имат обяснение./ И въпреки нашествието на Наполеон в Русия /между другото без загубена битка/ през целия 19 век руската аристокрация продължава да говори на френски, а в Русия не мразят французите – просто наполеоновата войска не е тормозила местното население. /През тази война то е било тормозено по-скоро от руските аристократи – четете „Война и мир“ на Толстой, моля, стига с тия Толкин и Коелю/.
И още нещо забележително, присъщо на Европа и възможно само в Европа и само в ония времена – времената на „галантните войни“.
Наполеоновата армия влиза във Виена, а десетина дни след това офицерите от враждуващите империи – Австрия, Прусия, Русия и Франция гледат заедно премиерата на Фиделио от Бетовен. Това е Европа.
И друга проява на френския дух – извинението на френските президенти към хората от бившите колонии. И още една трогателна, достойна и дори величествена негова проява, която е и проява на европейски дух – Франсоа Митеран и Хелмут Кол хванати за ръце, заедно отдават почит на загиналите при Вердюн.
Едно сравнение. България е участвала в избиването на 11 000 македонци. Но всяко извинение, всяко споменаване дори на тези позорни действия, биха били възприети не като доказателство на благороден дух и принадлежност към развитите държави, а като родоотстъпничество и национално предателство.
И може би най-известната, поне за по-възрастните и по-образованите българи, особеност на френския дух. Културата.
„Всеки културен човек има две родини – своята и Франция“ – е казал третият американски президент Томас Джеферсън. /всъщност малко преиначено признание от автобиографията му, но смисълът си е такъв/.
Пикасо, Ван Гог, Ференц Лист, Сибелиус, Достоевски, Тургенев, Жорж Амаду, Маркес, Бунин, Казандзакис, списъкът е огромен, всички тези творци са напускали родните си места, за да творят във Франция, където намират ако не възхита, то поне разбиране и търпимост. /сравнете с гадостите, които се изсипаха върху спортистите с чужд произход, спечелили медали за България/.
Да не изброяваме френските писатели и поети. Но не би било лошо българите да знаят, че ако нямаше Виктор Юго, нямаше да има и Вазов. Или пък щеше да има някакъв съвсем друг, първичен и досаден Вазов.
Още. Импресионизмът, кубизмът, абстракционизмът и още доста течения в живописта, появили се във Франция, нямаше как да се появят в Източна Европа, там те биха били възприети като цапаници и извращение.
Както бе възприето от мнозина българи и откриването на Олимпийските игри в Париж.
Тези българи не видяха вълнуващите и трогателни картини от откриването на игрите – Зинедин Зидан се качва с факела в метрото, две деца тръгват след него, но вратите на вагона се затварят и децата го изпускат. После вагонът спира заради повреда, Зидан отваря вратите, децата се качват, гледат към факела, той им го дава, те го вземат и го понасят нататък.
Само това да беше, откриването би било трогателно. Но българите въобще не забелязаха тези негови човешки особености.
И още един, без преувеличение, величествен миг от игрите, останал незабелязан за нашите наблюдатели и разбирачи. По време на маратона една от състезателките, Кинзан Ламо, пристигна последна, час и половина след победителката. Пристигна самотна, изтощена и с усилие направи последните крачки към финиша. Французите, обаче, я поздравиха със същия възторг, с който посрещнаха и победителката. Защото и тази, последната, също беше победителка. Въпрос на дух и благородство. /В България няма да дочакат последната. Или ако я дочакат, ще я посрещнат с мълчание в най-добрия случай. В най-вероятния – с подхилкване, ако не и с подигравки/.
Не защото всички българи са ганьовци. Не всички са такива. Но когато ганьовците управляват и заливат обществото ни с простотиите си, а то няма сили, или желание да ги възпре, то и самото обществото придобива ганьовски облик. Общество в което пълни неграмотници и невежи не виждат радостта, красотата и постиженията на олимпийските игри, защото са научили нещо за хикс и игрек хромозоми. /Самите те, вероятно представители на зет „z“ хромозомите“/.
Където най-дълго управлявалият политик обявява, че е против евроатлантизма, ако ще го правят жена. Боже, ама наистина, как обществото ни да не е ганьвско, когато търпи и понася всичко това?…
И ганьовците, между другото, научиха не само за хромозомите. Научиха и какво значи фингъринг, фистинг, и каквито още там полови особености бяха изброени от доскорошния водач на една лява консервативна партия. От трибуната на Народното събрание бяха изброени. Така че обществото ни, особено младите, които въобще не са ганьовци, /може би, едва ли не/, сега старателно разучава значението на изброените от Корнелия особености.
Още веднъж – как, Боже, ама как наистина обществото ни да не е ганьвско, когато търпи и понася всичко това ?….
А нашенската злоба срещу френския дух няма нищо общо с нито християнските , нито с човешките ценности, нито с консерватизма, нито с изконното българско цуломъдрие.
То е проява на сегашното, следсоциалистическо потуресто озлобление срещу Европа и е следствие на близостта ни с руската и турската азиатщина.
Така е то. Развитият свят твори, създава, състезава се, радва се на постиженията си, понякога греши, но върви напред, а недоразвитият свят злобее, псува и се възхищава на Путин. И добре, между другото, че оная ми ти варварска страна не беше допусната на Игрите.
Всъщност жестоката истина е, че ние не сме европейци и никога не сме били, въпреки усилията и саможертвата на Левски, Ботев и още няколко десетки възрожденци и будители.
Истина е също, че влязохме в Европа и НАТО не вследствие на някакъв всенароден стремеж, а зорлемски – тикани от Костов, Петър Стоянов и техните съмишленици, които бяха малцинство.
И сега бавно и неусетно, стъпка по стъпка, закон след закон, простотия след простотия, водени от Пеевски, Борисов, Радев, Костадинов, социалистите, а и с осъзнатата, или неосъзната помощ на така наречените консерватори и така наречените патриоти, се измъкваме от Европа по терлици.
И ще бъде съвсем, ама съвсем справедливо, ако останем извън нея, заедно с един Орбан, един Фицо и плюс един Путин отгоре.
А пък аз, като катастрофирал безродник, според определението на ъгловатия ни президент, викам:
Да живее Франция и френският дух.
Да живее пъстротата, творчеството, духовността, веселието, благородството, вдъхновението и съзиданието.
С което закривам олимпийските игри 2024 – та.
