Loading...
„Нямаше съмнение, че мурманското Държавно политическо управление (ДПУ, на руски: ГПУ б.р.) готви нещо голямо. Щателните обиски бяха инсценировка, с която се целеше да се покаже, че ГПУ разполага с тайнствени и сериозни доказателства срещу онези, станали обект на претърсване. Многочислеността на обиските пък трябваше да покаже, че с това дело се е заела цялата организация.
Арестите, практически на всички ръководители на риболовната промишленост показаха, че ГПУ ще действа безцеремонно. В СССР, знаем, че не трябва човек да има вина за да попадне в затвора и за това всеки мислеше, само кога ще дойде и неговия ред. Това от своя страна водеше до още по-голяма дезорганизация на работата. Оставаше слабата надежда, че това е изкуствено създадена ситуация, че тези арести и обиски се извършват само по инициатива на мурманското ГПУ и когато това стигне до Москва, оттам ще сложат край на това пагубно дело.
Въпреки, че при разпитите под заплахата за изпращане на Соловки, всеки подписваше декларация за неразгласяване на информацията, скоро разбрахме тяхното съдържание. От ГПУ ровеха за „саботажи“. На разпити бяха подложени не само безпартийни, но и комунисти. Разкриха се широки възможности някой и друг донос да сложи край на мечтите ни за кариера в областта на рибопроизводството. „Свидетелите“ не се стесняваха да разказват всичко и скоро разбрахме как от ГПУ търсят „саботьорите“. Схемата на разпитите бе много проста. Въпросите бяха горе долу следните: „Признавате ли, че в компанията има саботаж?“. Обикновено, разпитваните комунисти отговаряха утвърдително. „Възможно ли е специалистите да са водени от антисъветски или антипролетарски мотиви?“ Ако е така, значи те са били определяни като саботьори. …На органите сътрудничеха не само комунисти, но и някои безпартийни, от страх че ги грози опасност от арест… За ГПУ това бе от особена важност, защото за разлика от комунистите, безпартийните бяха специалисти, работили дълги години в риболовната компания. Носят се слухове за един тежко болен капитан, дал показания пред ГПУ. Той често изпадал в различни пристъпи на психическо разстройство. Отказвали да го приемат в болница поради липса на места.
…Безнадеждността на ситуацията се криеше в това, че „свидетелите“ разказваха не реални неща, а си измисляха някакви въображаеми действия, правейки умозаключението, че те могат да доведат до „саботаж“. Ако разпитваните не отречеха категорично възможността за „саботаж“, а се изразяваше съмнение за това, то служителят на ГПУ записваше това в протокола като „потвърждение за саботаж“. В подобно състояние на безизходица и мерзост се намираха всички. Идваше и моят ред. Получих заповед да се явя на разпит в шест часа. Уведомих за това председателя на компанията и възможно повече служители, с надеждата че ако се случи нещо с мен, новината за ареста ми ще достигне до съпругата ми в Санкт Петербург. Никой не може да каже какъв е броят на хората излезли от вкъщи привикани на разпити, които никога повече не са се върнали. Успях да изпратя единствено кратко съобщение на жена ми, с което я информирах за започналите арести… Чаках с нетърпение деня, в който ще отпътувам от Мурманск. На разпитите ме заплашваха с обвинения в „неискреност“ ако откажа да доноснича и се опасявах, че няма да ми позволят да отпътувам към Москва. Даже седейки във вагона не бях сигурен, че няма да ме арестуват точно преди тръгването на влака, нещо което беше типично за ГПУ. Но ето че машината изсвири и влакът бавно тръгна. Разположих се удобно в купето. Достигайки бараката на ГПУ, влакът постепенно забърза своя ход. Това бяха последните ми впечатления от Мурманск. Пътят до Санкт Петербург продължаваше два часа, през които, ако не друго, поне бях свободен. Ако не ме арестуваха при пристигането ми, значи щях да мога да се видя със семейството си. Колко му трябва на един съветски гражданин? През тези минути се чувствах като най-щастливия човек на света.“
„…Тръгнах си от Мурманск със смътната надежда, че в Москва може да се намери някаква закрила спрямо безобразията на мурманското ГПУ. …Надявах се, комунистите оглавяващи компанията и Главна дирекция „Риболовна промишленост“ на СССР, да съзнават колко пагубно се отразяват на дейността ни тези арести. Не очаквах от тях човечност или честно отношение, но си мислех че ще оценят ползите от работата ни и ще се опитат да намерят връзки в ГПУ в Москва, за да намалят безумията на мурманските следователи. …Очакваха ме лоши вести. От съпругата ми разбрах за масовите арести в средите на интелигенцията в Москва и Санкт Петербург. Арестите бяха безмилостни и жестоки. Обхващаха млади и стари. Хора с положение преди революцията и такива току що завършили университета. Засягаха и онези, които страняха от политиката и онези, които участваха във всякакви мероприятия на болшевиките и тези, които се занимаваха с чиста наука или работеха в промишлеността.
Сред тях имаше историци, някои от тях с международна известност, музикални дейци, инженери, най-различни специалисти, лекари. Заедно с това течаха арести на представители на духовенството и бивши военни. Никой не успя да се спаси от преследване. Единственият признак, по който се обединяваха, бе тяхната интелигентност. Нямаше и съмнение, че това бе поход срещу културата. Две години по-рано на целия свят беше обявена ликвидацията на кулаците като класа. Сега идваше ред на интелигенцията. Положението ни беше по-тежко от това на селяните, които можеха да напуснат стопанството си, да се преместят в града или друга област, да станат пролетариати, губейки единствено собствената си идентичност. Ние не можехме да направим подобно нещо. Имуществото и капитала ни, знанията и културата ни, продължаваха да са предмет на завист и ненавист сред болшевиките. Положение, в което до сега не бяхме попадали. „Разкулачването“ ни, можеше да стане само с отнемането на живота ни. Може би затова и болшевиките водеха още по-ожесточена борба с интелигенцията, отколкото със селяните….“
„Лятото на 1930 година беше доста тревожно. Неудачният експеримент на първата петилетка наруши доставките на храни. Хранителните продукти ставаха все по-малко дори и в Москва. От магазините изчезваха всякакви стоки от първа необходимост. Днес нямаше галоши, утре липсваха цигари и масло. Изчезна хартията. В хлебарниците нямаше хляб, но затова пък витрините им бяха украсявани от скъпи торти. Да си купиш бельо или обувки беше почти невъзможно, но можеше да се намери копринена вратовръзка или шапка. В хранителните магазини имаше само хайвер, шампанско и скъпи вина. Гладните гледаха с насмешка на това и резултатите от „плана“ и недоволството растеше непрекъснато. Имаше нужда от бързи отговори. Официалното тълкувание на глада и нарастващата нищета беше такова: Недостигът на храни и стоки за широка употреба, беше вследствие на нарасналата платежоспособност на големи маси от трудещи се, повишената култура на работниците и бедните слоеве от селското население. Казионният печат обясняваше това всеки ден на хората, като го наричаше „трудности на растежа“. Въпреки очевидното, болшевиките продължаваха да твърдят, че изпълнението на петгодишния план върви много по-бързо от очакваното. Техните „трудности на растежа“ бяха обяснявани с бързото увеличение на производството и товарите във всички области на промишлеността. Подобни обяснения обаче можеха да изглеждат убедителни само за чужденците четящи комунистическите вестници. Така например се съобщаваше, че произведените през 1930 година захарен памук и други култури, са два пъти повече в сравнение с довоенния период, но в същото време в магазините изключително рядко се срещаха памучна тъкан или захар. Особено щедро се обещаваше увеличаване на производството на всички жизнени блага през 1931-1932 година. В същите вестници, редом с възхвалата на победите, се срещаха и изключително мрачни съобщения за „пробиви на всички фронтове“ – металургичната индустрия, горското стопанство, каучуковата, химическата, обувната промишленост и други. Тези пробиви се обясняваха с лошите помисли за саботаж на някои специалисти, машинациите на чужди елементи и бюрократизацията на служители от старата администрация… Острият недостиг на месо се обясняваше с „неизпълнение на директивите на XVI конгрес на партията“, саботажната дейност на ветеринарни лекари ваксиниращи уж с отрови свинете и др. За недостига на зеленчуци вестниците осведомяваха ежедневно със статии, носещи крещящи заглавия като: „Безобразия със зеленчуци“, „Зеленчуци гинат по вина на производители“, „Кой тормози снабдяването със зеленчуци?“, „Чия е отговорността за производството на храни от зеленчуци, неотговарящи на санитарните норми?“ и други. В действителност недостиг на зеленчуци имаше през август, когато всички градини трябваше да са пълни с тях. Но вестниците не споменават, че през пролетта повечето градини преминаха в ръцете на „частници“. Кооперативите сформирани насилствено както и прочее нови организации не съумяха да се справят с това. В рибната промишленост положението беше катастрофално. Нямаше нито хора, нито съдове, нито материали. И въпреки това партийните и правителствени органи продължаваха да увеличават плана за улов на риба. Това окончателно срина възможността за дори някакво удовлетворително изпълнение на поставените задачи. Рецептите за оправяне на сектора бяха типично по болшевистки. На 7 август 1930 година е публикувано постановление на Совнаркома на СССР за предприемане на мерки за подобряване на риболова. Точка първа призовавала за подобряване темповете на работа, за да се навакса пропуснатото през пролетта – през есента. И следваха 17 точки, все в същия дух. Изумителна била последната точка, която гласяла: “За два месеца да се разработят мерки за улов на големи дълбочини, да се подобри преработката на риба, да се предприемат мерки за култивиране и развъждане на риба.“ За изпълнение на плана на 11 август, „Известя“ препоръчало усилване на самокритиката, соцсъревнование и ударничество и оживление на партийната и професионална работа. По това време липсваха почти всички строителни материали, а стъкло, желязо, пирони и дървесина, не можеха да получат дори най-големите организации. Във всички статии на вестниците се препоръчваше да се предприемат следните главни мерки: “борба за пълно разгръщане на плановете“, „развиване на соцсъревнование и ударничество“ чрез „бригади“, „Оперативно-планови групи“, „рационализаторски бригади“ и.др. Под тези мерки на болшевисткото правителство се разбираше следното: „Ударничество: – извънреден труд на изтощени и недохранени хора. „Срочен план“ – безотговорно увеличаване на задачите, които и без това са неизпълними заради недостиг на хора и липса на достатъчно материали за улов на риба.”
„Бригади“ и „кавалерия“ – безотговорно вмешателство в работата на абсолютно невежи и крайно самоуверени комсомолци, които не работеха, а се занимаваха със „самокритика“, която се стоварваше върху тези, работещи в най-големи затруднения. Освен това се предприемаха и други мерки, които доведоха до по-нататъшно свиване на промишлеността. Това бяха арести на специалисти от всякакъв ранг и нива, от всички области на промишлеността – по места и в центъра. Арестите вървяха с такива темпове, че беше несъмнено, че ГПУ е решило ударно да изпълни петгодишния си план за две години, че провежда свой „срочен план“ осъществяван без задръжки. Вестниците съобщаваха сравнително рядко за арестите и те се скриваха под статии носещи заглавия като: „Кой спъва снабдяването със зеленчуци?“ и „Какво прави прокуратурата?“
„На 22 септември 1930 година ГПУ обяви, че организацията на саботьори от хранително-вкусовата промишленост е напълно разкрита… Комунистическото началство напразно препоръчваше за спокойствие сред останалите на свобода. Твърде добре се знаеше, че приключването на процеса, обявяването на присъдите и дори страшните думи „присъдата е изпълнена“, не означаваха карай на арестите в СССР, а се явяваха прелюдия към нови репресии и убийства. И по-време на самия процес беше казано, че това е само началото.“
Превод: Мартин Иванов
