ПРОФЕСИЯ ДОНОСНИК: ПЕТКО БОЧАРОВ – 65 ГОДИНИ В ЗАНАЯТА
Част ІІ – БЕЗ СЪВЕСТ И БЕЗ МИЛОСТ
В първата част на този разказ установихме, че Петко Бочаров лъже. Мами постоянно и безочливо като дърт комунист. Стана ясно, че още преди 9 септември 1944 г., вече завършила семестриално право, вместо да търси изяви на юридическото поприще, което да му помогне за една бъдеща кариера, тази издънка на „богато семейство” се хваща на работа като „домакин и преводач” в японската легация. Което ни наведе на мисълта, че е възможно Бочаров да е шпионирал в полза на Съюзниците. На същите Съюзници, които през това време съвсем безпричинно сееха от въздуха бомбена смърт над столицата на Царство България, както и над други градове. Навярно Бочаров е обслужвал съветското посолство – единствената действаща съюзническа дипломатическа мисия по онова време у нас.
И докато достойни българи като поручиците Лука Обрейков, Георги Кюмюрджиев, Йордан Тодоров, Иван Т. Стефанов, подпоручиците Митьо Дисов, Павел Павлов, Христо К. Цанков, Иван Бонев, капитаните Димитър Списаревски, Тома Боев, Атанас Кръстев, Симеон Михайлов, Георги Гочев, Йордан Кубадинов, Иван Бояджиев, Любен Кондаков, Димитър Ст. Попов, Веселин Рачев, Христо Арнаудов, Виктор Атанасов, фелдфебелите Георги Кюмюрджиев и Цвятко М. Загорски, са загивали геройски в небето над България в защита на Отечеството, най-вероятно Петко „патриотично” е донасял новини от японската легация на Съюзниците. И то може би на Съветите, които единствени са имали посолство в София. Предавал е родината и съотечествениците си. Целият му нататъшен живот ни да основание да допуснем, че е го е правил за пари и лек живот.
Също така узнахме, че въпреки дългогодишното отричане, Бочаров е членувал в БКП. И макар до ден днешен да лъже, че не е бил агент на репресивните тайни служби на болшевишкия режим, се оказа един от най-дългогодишните секретни сътрудници, воден от цели тринадесет офицери и подписвал доносите си с три псевдонима – рекордьор! На всичко отгоре го изобличихме в измамите му, че уж бил вербуван зорлем. Нищо подобно – оказа се, че непосредствено след 9 септември 1944 г. сам и „доброволно предложил сътрудничеството си на Държавна сигурност за опазването и затвърдяването на Отечественофронтовската власт”.[1]
Не на последно по важност място разбрахме, че „най-дългогодишният действащ журналист на планетата”, за какъвто се самопровъзгласи нещото Петко, е лежал в затвора не по политически причини, а заради криминално престъпление – опит за подкупване на съдия.
Гьонсуратът (brazen-face) „американофил”
До ден днешен Бочаров тръби наляво и надясно как лошите комунисти го вербували насила. От самата му декларация ни е известно, че той сам си „предложил услугите”. На 13 юни 1949 г. някакъв инспектор от Държавна сигурност на име М. Костов е внесъл до началника на Отдел ІІ-и „Рапорт”. Той е относно: „Задържането на Петко Бочаров, преводач при канцеларията на американските военни аташета”.[2] В него се обяснява, че след като Бочаров бил поканен от американските военни аташета „да постъпи като преводач при същите, е бил проверяван. По време на среща с прокурор от Главна прокуратура инспекторът от ДС М. Костов разбрал, че „Бочаров е обвинен в престъпно деяние – даване на рушвет от 100 000 [лева] на един от съдиите изпълнители за освобождаване от отговорност престъпното деяние на (… задраскано – става дума за брата на Петко Бочаров). При тая среща с др. прокурор (…задраскано) му съобщих, че по отношение на П. Бочаров службата има известни интереси и затова го помолих от името на службата да не се пристъпва към неговото задържане без да ни уведомят, на което др. прокурор се съгласи (в случая службата имаше намерение да изчака назначаването на П. Бочаров в американската легация и след това да пристъпи към секретното му задържане и вербовка). След няколко дена, обаче, П. Бочаров сам дойде в службата и предложи своето сътрудничество. При разпита му, обаче, той скри някои факти, като отиването му в легацията и разкриването си като с.с.[3] на ДС пред прокурора (… задраскано), когато е бил поканен от същия да се яви там. При това положение Бочаров бе вербован и след седмица постъпи на работа в американската легация.
В досегашната си работа като с.с. на службата той проявява интерес и старание.
Поради възможността му да се сприятелява с американците имаше изгледи да стане добър сътрудник, на ДС.”[4]
По онова време Държавна сигурност, чиито сътрудник Бочаров става по собствено желание още през 1946 г., е само тайна политическа милиция. Разузнаването и контраразузнаването са в отделни служби. Явно Отдел ІІ е бил контраразузнаването или военното контраразузнаване. (Все пак става дума за американска военна мисия.) Затова се е налагало повторното вербуване на днешния „демократ”.
Това личи и от друг пасаж от наличните документи, свързани с „живота и творчеството” на безочливото ченге. Във вече цитираното „Предложение относно: пътуването на Петко Димитров Бочаров и съпругата му до Австрия и Италия”, внесено през годината на т. нар. Пражка пролет – 1968-а, четем: „Бочаров е станал доброволен сътрудник на службите през 1946 година по времето когато е работил като управител във вилите на Британската мисия във Варна. Преди това като служител в Японската легация в София е бил ползван от РО на връзка при др. Страхил Николов.”[5]
За пореден път се убеждаваме: Бочаров сам се е предлагал и за разлика от настоящите си лъжливи твърдения е получавал висока оценка за своето досничество – „проявява интерес и старание”. Както виждате, ченгетата са съжалявали, че изпускат един „добър сътрудник”. Как се връзва всичко това със сегашното му поведение на отявлен „антикомунист”, възхваляващ Запада? И що за същества са онези, които го приемат и дори му вярват – на него, професионалния лъжец?
Ала тук се сблъскваме с непълното разкриване на тайните на комунистическите репресивни секретни служби. Споменава се, че докато е шпионирал японската легация в полза на Разузнавателното отделение, той е бил „на връзка” – на подчинение – на офицер на име Страхил Николов. Такъв не фигурира в картончето на службите, което Комисията „Евтимов” обнародва. Което красноречиво говори: узнаваме само някои от тайните. С огромна доза правдоподобност може да се твърди: научаваме незначителна част от отблъскващата скрита дейност на негодниците, при това със сигурност най-маловажната. Маса агенти продължават да бъдат укривани. Понастоящем мнозина от тях „са се поставили в услуга” на действащите „демократични” и на задгранични секретни организации.
Също така от цитираните документи става ясно, че в началото на комунистическото робство лявата ръка на другарите не е знаела какво върши дясната. Това личи от „Рапорта”. До срещата си с прокурора споменатият негов съставител инспектор М. Костов изглежда не е знаел за Бочаровите ангажименти с Държавна сигурност. Освен това той подчертава, че „Бочаров бил извикан от прокуратурата и задържан без за това, обаче, да ни уведомят, като задържането му е вече известно на американците”.[6]
Важно е да запомните последното. По-нататък ще разберете защо. Освен това проглеждаме, че тогава нашият настоящ „американофил” е бил готов да шпионира любимите си американци и да донася наученото от тях на комунистическото контраразузнаване.
Откровенията на мерзавците
Вещта Бочаров сама си задава въпроса: „Защо ми е обидно да ме наричат агент?” И на часа си отговаря: „По простата причина, че не съм бил такъв.”[7] Вече знаете истината. Но наглостта на мръсника е безгранична. Година преди това интервю във в. „Труд”, медията на друг дългогодишен агент на Държавна сигурност Тошко Тошев[8] пак му е дала думата:
„Ще се почувствам наново омърсен, ако взема сега да обяснявам колко любезно лично аз бях навремето посъветван да сътруднича. Но да, бях сътрудник с подписана клетвена декларация, че и на най-близките си няма да кажа. Началото беше преди петдесет и шест години, а когато престанаха да ме търсят, бе преди четиридесет години. Сега научавам термина „свален от отчет”. Свален, ама все нещо останало, нали я картонче, я нещо друго, така че петното „агент” няма да ме отмине.
Тогава защо пък да не поема аз инициативата и да си го лепна сам, просто за да видя как зяпват лешоядите. А тези, които ме познават, знаят, че никому не съм сторил зло и че няма нищо, от което да се срамувам. А на другите, които биха се запитали защо съм се съгласил с любезната покана да сътруднича, ще им препоръчам да намерят някой дядо или баба, учили и завършили преди войната Американския колеж (като мен) и все още неизкуфели (като мен), и да ги питат какво е било у нас през 1952 г., например…”[9]
Дали нещото Петко наистина „никому не е сторил зло”, ще разберем след малко и в следващата част на тази поредица. А дали „няма нищо, от което да се срамува”, е въпрос на морал и съвест. Предметите са лишени от такива висши духовни качества. Нима греша, като оприличавам „героя” на този разказ на вещ?
В случая повече ме интересува наистина ли Бочаров е бил „любезно поканен да сътрудничи”, както иронично декларира. Един вид – заплашвали са го. И в интервюта по телевизията той е заявявал, че не е имало как да откаже на службите. Ченгетата сякаш са си плюли в устите. Като латерни, навити от водещите им офицери, повтарят едно и също: не бях, не съм писал доноси… Ето как витиевато се измъква бившият „главен антикомунист” на СДС, депутатът и конституционен съдия Георги Марков:[10]
„Много е смешна тази тема. Първо, защото самата комисия излезе с решение, че моето досие е прекратено поради това, че съм напуснал Института за чуждестранни студенти, където работех, за да се издържам 1975-1976 г. Това е било преди 34 г, когато съм бил 25-годишен. Дори да приемем, че нещо съм извършил, което не е така, убиец да бях, щеше да има давност. Второ, много е смешно в България това да се изтъква на преден план, и то без нищо да съм писал собственоръчно. За мен това е един опит да се отклони общественото мнение. Моят случай отдавна е ясен. Самият факт, че държавният глава ме назначи, а след това имаше обжалване от БСП и решение на Конституционния съд, че аз имам морални качества да бъда такъв, е повече от ясно. Според мен на 20-ата година на демокрацията се видя кой какъв е по делата.”[11]
Усетихте ли страха, гузността на агента? Пледира за „давност”! Когато водеше „сините” шествия, изпълваше с крясъците си площадите по време на митингите, защо не съобщи какъв си бил, нещастнико? Какво не ти достигаше, та още тогава не поиска „давност”? Кураж и чест, негоднико, това не ти достигаше. Както и елементарно чувство за вина. Затова водещите офицери изтикаха теб и подобията ти на първата редица на „демократите”. Нямаше как да откажете. Веднъж ченге, завинаги ченге, нали?
Едва ли ще се намери що-годе осведомен читател, който да не е наясно, че агент Николай или Стефан, както тайните милиционери наричали другаря Георги Марков, сам се е предложил на службите, за да живурка сладко под ласкавите в материален смисъл лъчи на тяхното слънце. Точно така, както неколкократно е постъпвал Бочаров. Но и други.
Например „достойният” журналист и „антикомунист” Иво Инджев, знаменосеца на измамната битка срещу друг агент – Гоце.[12] Май в рода на този всеобщ „син” любимец всички до един са членували в „славната” БКП, без изключение. Което не е попречило на Иво или „Ивайло” да се изкара… „безпартиен”.[13] Притежавам копие от автобиографията му, с която е кандидатствал за членство в БКП и е бил приет. Езиците на тези подлеци – слуги на ония служби и на сатаната – изобщо не се вкостеняват от лъжите. Потомственият другар Инджев е скрил партийното си членство, но поради вродената му глупост, без да подозира, е разкрил своя опортюнизъм:
„Навремето за един журналист да бъде кореспондент в чужбина беше висш пилотаж, венец на професионалния успех, постижение, подобно на това да си посланик сред дипломатите. За тази позиция журналистите се боричкаха с връзки на най-високо партийно ниво. И това ми се случи на мен, безпартийния, едва 28-годишния, с две мижави години трудов стаж като репортер на бюро и без никакъв житейски и професионален опит и никакви шпионски обучения и школи! Какво трябваше да кажа – не, не искам да ставам секретен сътрудник, ще си стоя прост репортер в БТА, защото ще дойде 10 ноември 1989 г. и това ще се обърне като компромат срещу мен?!”[14]
Всеки сам да направи своите заключения. Господ е отсъдил: „… Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене”.[15] Тези момчета, до един конформисти и опортюнисти, бяха и все така са готови да продадат майките и бащите си за жълти стотинки, стига да се изкачат с едно стъпало по-високо в кариерата. Което им носи и „съкровища”. Те дори не са чували Божия завет, че не бива „да си събират съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат; но да си събират съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат”.[16]
Понятия като морал, обич към ближния, почтеност, достойнство няма как да достигнат до съзнанието на същества от рода на настоящите ни „герои”. Те са носители на друга – материалистична, марксистко-ленинска етика. Тя позволява дори убийство в името на успеха на партията или на партиеца.
Познавам десетки журналисти от онова време, които не са и помисляли да се „боричкат с връзки” за кореспондентски постове, нито са преследвали келепира с глиганското упорство на Инджев. Мога да посоча дори племенник на прословутия Георги Боков – да, братовчед на Филип и Ирина Бокови, който не успя да се класира за кореспондент на Агенция „София прес” във Варшава. Не го назначиха, тъй като бе само член на БКП, но не и ченге. Държавна сигурност назначи друг, който впоследствие се писа „демократ” като предметите Петко, Георги и Иво. Тъй че по-добре Бочаров, Марков, Инджев и аналогичните им същества да разказват на старата ми шапка своите приказки за идиоти и наивници. За такива като тях Христо Ботьов е написал:
„Патриот е – душа дава
за наука, за свобода;
но не свойта душа, братя,
а душата на народа!
И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек – що да прави?
продава си и душата…
И секиму добро струва,
само, знайте, за парата,
като човек – що да прави?
залага си и жената.”[17]
Опортюнизмът на Бочаровци, Марковци и Инджевци е заложен в характерите им и е усъвършенстван чрез тяхното марксистко-ленинско възпитание. Тъкмо той, присъщите им кариеризъм, алчност и страх са били в основата на тяхното самопредлагане за ченгета, всеки според профила му. След трансформациите от 10 ноември 1989 г. същите личностни „качества”, добре известни на техните водещи офицери, бързо ги превърнаха от комунисти и прислужници на номенклатурата в яростни „противници на тоталитарния режим”. По-рано пак тези същества са се ласкаели от вниманието на комунистическите вождове. После с идентичната готовност да угаждат се присламчиха към „демократите”. По-точно е да се каже, че ги прикрепиха към тях.
От служба на съветските си господари те се прехвърлиха да слугуват на новите. Даже Инджев бе сред членовете на Инициативния комитет за посещението на американския президент Бил Клинтън у нас?! Един техен поет бе възкликнал: „На всяка власт наемната помия!” Щом като населението масово ги приема за свои ментори, изобщо не бива да се самозаблуждаваме и да очакваме промени към по-добро?
Няма как да не достигнете до справедливия въпрос: Можеше ли да се устои? Обявеният от международната организация „Амнести Интърнешънъл” за политически затворник номер едно на комунизма в България и номер три в Европа Янко Янков ми е разказвал как в следствието и сетне в затвора неколкократно го карали да подпише декларация за сътрудничество на Държавна сигурност.[18] Дори опирали дулото на пистолета в слепоочието му и го заплашвали, че ако не се съгласи, ще го застрелят. Но той не само устоял, но и им отвръщал: „Стреляйте, никога няма да стана мръсник като вас!” Всичко е въпрос на нравственост, светоглед и чувство за чест.
Нескромно ще допълня със своя личен опит. Докато работех по разпределение (имаше такъв задължителен за „обикновените хора”[19] институт), от местния Районен комитет на БКП бяха „отпуснали” място за приемане на партиец с висше образование. Като единствен млад висшист ми предложиха да стана член на партията. При това моят пряк началник бе и партиен секретар.[20] Отказах му, без да увъртам с реплики от типа „още не съм заслужил” и пр. глупости. Рекох: „Ако приема, татко ще се обърне в гроба.” След което моят шеф ме предупреди: „Ако не приемеш, нищо няма да излезе от теб. Ще си останеш редови служител.” Но не ме издаде. Докато „демократите”, с които понастоящем се занимаваме, са клеветили и пак ще предават.
Стана така, както предвиди моят шеф. Това въобще не ме е тревожило, знаех правилата. Никога не съм искал да градя кариера, а пък и през ум не ми е минавало да го правя на гърба на другите – чрез доноси и служене на Държавна сигурност. Днес само комплексари, крайно увредени мозъци или люде, изпълняващи поръчки, могат да изрекат свернословието, че някога съм бил зависим от нещо. Е, не станах директор или заместник-главен редактор на БТА, главен редактор на „демократични” всекидневници, водещ в една от медиите на същите служби – bTV… Нито алчно червени „литературни критици” от комунистическата еврейска организация „Шалом” представят книгите ми. С риск да досадя, повтарям: Въпрос на морал. За мен и близките ми е най-важно спокойно да гледаме хората в очите и да не се притесняваме от бъдещата си среща със Създателя. За въпросните другари-господа вярата в Бога е „опиум”. Така ги учеше техният любим идеолог Мордехай Мозес Леви – Карл Маркс.
Да работиш против Америка от… любов към нея
От „Предложението относно пътуването на Петко Димитров Бочаров и съпругата му до Австрия и Италия” от 11 юни 1968 г. узнаваме за какво е бил използван агент „Иванов” – Петко Бочаров. Той е бил „насочен за работа по английска и американска линия. Същият „е взел активно участие в разработката[21] на агента на чуждото разузнаване – (… задраскано, но разкрито: Драгомир Желев Ганчев), като е способствал за разобличаването му като такъв и изпращането му на съд.[22] Работил е по редица други разработки на лица завършили американския колеж. Сведенията му са имали оперативна стойност и при проверка са се оказали верни. В последствие същият е използван по временно пребиваващи чужди граждани у нас и отделни дипломати от капиталистически легации.
Сведенията му са имали оперативна стойност, бил е винаги о ективен[23] и прецизен в изпълнението на поставените му задачи. Проявявал е желание за работа [за донасяне] и инициативност.[24]
През 1966 година „Иванов” е насочен за работа по дипломатите от Американската легация. Същият посредством (… задраскано, но разчетено: Кръстан Дянков[25]) от БТА установи контакт с посланика на посолството, културния аташе (… задраскано), секретарите (… задраскано) и (… задраскано), военният аташе, секретарката (… задраскано – разкрито: Рууп).
По наши указания той поддържа особено тесен контакт с културния аташе (… задраскано). Вторият секретар при посолството (… задраскано) също се стреми да се сближи с него за да го използва за набиране на информации по отделни интересуващи го въпроси.
(… Задраскано) му възлага превода на американския културен преглед, а също така на някои допълнителни материали. С наше съгласие плащането за преводите, правени от „Иванов” се извършва във Виена в долари.”[26]
Само онези, които не са живели по времето на държавния капитализъм с еднопартийното тоталитарно управление на комунистите, няма да схванат на какво огромно доверие от страна на Държавна сигурност се е радвал Петко Бочаров. Както трудно ще асимилират огромните привилегии, които е заслужил с преданата си служба на терористичния комунистически режим. Като например да получава възнаграждения за доносите си в долари, при това във… виенска банка!
Сега иде ред на препоръката ми да запомните онази фраза, че „задържането” на Бочаров в края на четиридесетте години на миналия век „вече било известно на американците”. На колко богове се е кланял другарят „да, ама не”[27]? Или това за пореден път доказва, че „двете системи” работеха по общ план и в синхрон. А Студената война беше необходима на левитския Интернационал, за да трупа богатства на гърба на народите.[28] Тази виртуална политико-театрална постановка продължи близо половин век.
Редно е да се запитаме: Къде отиват твърденията на Бочаров, че не е бил агент, след признанието на офицерите от репресивните секретни служби на БКП как той „е взел активно участие в разработката на агента на чуждото разузнаване” Драгомир Желев Ганчев, „като е способствал за разобличаването му като такъв и изпращането му на съд”. Нали си представяте какво е станало с този човек, който, без да е бил наясно с подробностите, известни ни днес, на практика се е борил срещу едно чудовищно зло – комунизма? Едва ли е оцелял. Ако все пак е успял, най-вероятно или също е бил вербуван, или е бил обречен на затвор и доживотна мизерия. Всичко това – благодарение на безчестника Бочаров. Предоставям на вас да коментирате неговата тъй безсрамно афиширана настояща „любов към Америка”.
Спомняте ли си гордото изпъчване на Бочаровите гърди: „А тези, които ме познават, знаят, че никому не съм сторил зло и че няма нищо, от което да се срамувам.” В продължението ще видим дали е било така. Вече знаете за една жертва на неговата подлост. Отново подчертавам: Подхвърлиха ни само трохи от лъвската трапеза на ченгесарския доноснически разгул. Най-важното продължава да лежи скрито в архивите на онези, които задкулисно дърпат конците на марионетките във всички области на живота у нас. И служат на Интернационала.
Следва.
* * *
От форумите…
Кой казва, че у нас няма умни и мислещи хора? Такива дал Господ, но са твърде малко и напълно пренебрегнати. Ето един текст, излял се от душа, както се казва. На анонимен читател от Плевен:
„Когато дойде 10 ноември, бяхме пияни от щастие. Край на властта на простотията. И аз, като Лукчо, на 13 юни 1990-а разбрах, че тази страна няма бъдеще. Тогава плаках вечерта в Плевен, защото нашият човек Ст. Аврамов загуби от Луканов. СДС загуби първите избори, въпреки невероятната еуфория преди това. После „нашият човек” се оказа шестак, а след това директно мина към комунистите.Тогава разбрах, че има нещо сбъркано в чипа на мнозинството. Емигрирах на края на света и се върнах, когато СДС спечели „с малко, но завинаги”. Всички до един ни предадоха – мислех си. Мислех си, че трябва да остана тук и да се боря. И така загубих 19 години от живота си във вътрешно израстване (усещате ли иронията). Само да вземем един път властта, да очистим страната от комунизма – миналото е виновно, комунизмът съсипа всичко. И това време дойде. Костов казваше – няма да ви предадем. И построи комунизма за себе си и неколцина около него. Разбрах, че „нашите” не са по различни от другите, видях на работата си такива неща – как почтени и свестни хора биват принудени да бъдат съвсем други, как ги мачкат битът и средата, как външната показност се разминава с вътрешната същност.
Абсолютно всичко, в което съм вярвал, се оказа лъжа. Няма нещо, в тази страна, което да е нормално – мошеници просперираха, свестните се сриваха. У нас стана като [във] филма “Waterworld” – сушата е вода, средата е обърната, нормалноста е сменена –лошите са O.K., добрите – аут, само пушачите си джиткат със скутери с надпис полиция.
Тогава, на стари години, емигрирах отново. Ако ви кажа на колко бях, няма да повярвате – сега се чувствам отлично. Светът е голям и спасение дебне отвсякъде, стига да го поискаш.
Връщам се всяка година за [по] няколко седмици. Първата година не бях много шокиран. Тази година, обаче, се потресох. Нещата са толкова зле, но само ако имаш база са сравнение, можеш да разбереш. Не порутенитe сгради и тук-там между тях билдинги, като в бананова република. Не дупките по пътищата, не катаджиите на гюме. Не че международният път няма маркировка. Не че навсякъде е обрасло с метър и петдесет [като в] джунгла. Не скъпотията до дупка на фона на много по-малките доходи. Не че кафенетата са пълни (улиците – също) с фолк звезди, мутри и несретници, а телевизиите от сутрин до вечер говорят за политика; министри се разкарват от една в друга и всичко се занимава с празно облайване. Не просяците, окаяните пенсионери навсякъде, намръщените и унили хора, беднотията, мизерията, мизерията… И циганите. Маранята, прахолякът и автомобилните газове. И кучета, кучета…
Потресох се от тази всеобща безрадостност. Безнадеждност, отчаяние – повсеместно. Всичко е наистина отдавна загубено. Има само един изход – спасение навън, поединично – и забрава.
Тогава проумях нещо, за което ми трябваха десетилетия. И възможност за сравнение, с ония, другите: Външният свят САМО отразява вътрешния.”[29]
[1] Декларация от Петко Д. Бочаров за доброволно сътрудничество на Държавна сигурност, гр. Сталин [Варна], 7 август 1946 г., в архива на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия.
[2] Вж. Инспектор М. Костов – Рапорт до другаря началник на Отдел ІІ, Относно: Задържането на Петко Бочаров, преводач при канцеларията на американските военни аташета, София, 13.VІ.1949 г., стр. 1, в архива на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия.
[3] Секретен сътрудник.
[4] Инспектор М. Костов – вече цит. съч, стр. 1. Правописът запазен.
[5] Предложение относно: пътуването на Петко Димитров Бочаров и съпругата му до Австрия и Италия от началника на отделение ІІ на Комитета за държавна сигурност майор (… подпис, труден за разчитане), Държавна сигурност, София, 6 юни 1968 г., утвърдено отот началника на отдел І, управление ІІ на Комитета за държавна сигурност, София, 11 юни 1968 г., стр. 1, в архива на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия.
[6] Инспектор М. Костов – Рапорт до другаря началник на Отдел ІІ, Относно: Задържането на Петко Бочаров, преводач при канцеларията на американските военни аташета, вече цит. док. Подч. мое.
[7] Валентина Петкова – „Лежах като криминален престъпник в затвора”, в. „Труд”, София, неделя, 21 февруари 2010 г., online: http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=386473
[8] Три имена: Тошко Николов Тошев. Дата на раждане : 07.12.1942 г. Място на раждане: с. Дриново, обл. Търговище. Вербувал го служител: о. р. Димитър Даскалов на 17.04.1975 г., регистриран на 06.05.1975 г. Ръководил го служител: о. р. Димитър Даскалов; о. р. Георги Ламбов. Структури, в които е осъществявано сътрудничеството СГУ на МВР-ДС-II-II; СГУ на МВР-ДС-I-II. Качеството, в което е осъществявано сътрудничеството-секретен сътрудник: съдържател на явочна квартира. Псевдоними: Бор. Документи, въз основа на които е установена принадлежността към органите по чл. 1: Рег. дневник; картон обр. 6; писмо вх. № 1663/ 28.03.1990 г. за унищожаване материалите на Я/К „Бор“. Снемане от действащия оперативен отчет: 1990 г. Публична длъжност или публична дейност: Собственик в „Медиа холдинг“ АД и директор от 1997 г.
[9] Екип на Mediapool – „Проверка на Комисията по досиетата в печата потвърди: Тодор Батков и Петко Бочаров са вербувани от ДС”, Mediapool, София, 17 Февруари 2010 г., online: http://www.mediapool.bg/show/?storyid=162030; „Петко Бочаров на 90 години? Не, ама да!”, Vesti.bg, София, 19 февруари 2009 г., online: http://www.vesti.bg/?tid=40&oid=1275231
[10] Три имена: Георги Евдокиев Марков. Дата на раждане: 20.03.1950 год. Място на раждане: гр. София. Вербувал го служител: Иван Василев на 06.12.1972 г. Ръководил го служител: Иван Василев, о. р. Жечев. Структури, в които е осъществявано сътрудничеството: МВР-Софийско градско управление, отдел ІІ-Държавна сигурност; управление VІ-ДС, отдел ІІ, отделение ІІІ. Качеството, в което е осъществявано сътрудничеството: агент. Псевдоними: Николай, Стефан. Документи, въз основа на които е установена принадлежността към органите по чл. 1: Картон обр. 4; рег. дневник; лично дело № ІА-23070; документи от ръководилия го щатен служител – предложение за вербовка, рапорт от вербовка, регистрационна бланка за картотекиране като сътрудник; протокол за унищожаване № 76 от 18.06.1990 г. на работно дело № ІР-7746. В дело № 8093, открито на 06.09.1972 г. и приложено в архив под № ІІІ раз. 32465, се намира сведение от агент „Николай” относно обект на ДОП „Скакалеца”, прието на 07.12.1972 г. от ст. лейт. Иван Василев в СГУ-МВР, отдел 02, отделение 03, линия „Подготовка и бягство от НРБ”. Снемане от действащия оперативен отчет: На 17.04.1976 год. от VІ-ДС. Публична длъжност или публична дейност: Народен представител във Великото народно събрание. Народен представител в 36-о Народно събрание.
[11] „Георги Марков: Досието ми в ДС е прекратено преди 34 години”, Интервю на Румяна Стефанова, БЛИЦ, Информационна агенция БЛИЦ, Blitz.bg, София, 14 декември 2009 г., online: http://www.blitz.bg/news/article/65979
[12] Предстои да „изгрее” в рубриката „Епопея на негодниците”.
[13] Надя Костова – „Как Иво Инджев стана агент на ДС”, в. „Уикенд”, брой 47 (367), София, 20 – 26 ноември 2010 г., стр. 22.
[14] Пак там. Подч. мое.
[15] „От Матея свето Евангелие”, гл. 19, ст. 21.
[16] Пак там, гл. 6, ст. 19-20.
[17] Христо Ботев – „Патриот”, в. „Будилник”, Букурещ, 1873 г.
[18] Държавна сигурност извърши гнусно престъпление срещу Янко Янков. Нейните „достойни” офицери са взели документите от делото (досието) на негов съименник, служил като агент „Кирилов”, и са ги поставил в папка, със същото име, но с рождената дата на политзатворника и депутата от Великото народно събрание. Битката на Янко Янков за истината се превърна в цяла епопея. След 14 години упорство, съсипани нерви, похарчени много пари, графологична експертиза, извършена от най-добрия специалист в МВР, доказа, че агентурното минало, което му бяха приписали, няма нищо общо с него. Нито един от документите от папката на агент „Кирилов” по никакъв начин не е свързан с Янко Янков. Той заведе дело срещу МВР. Прокуратурата го прекрати, понеже не успя „да намери извършителя”. Обаче призна, че „неизвестно лице от Министерството на вътрешните работи… между м. януари 1978 г. и м. Април 1980 г. е злоупотребило със служебното си положение,… като е извършило манипулации с документи, съдържащи се в оперативно дело – лично дело… на Агент „Кирилов”… и т. нар. работно дело… на Агент „Кирилов”,… с цел да причини другиму вина – на гражданското лице Янко Николов Янков, и от това произлезли вредни последици.” (Вж. факсимиле.) Макар съответните „компетентни” органи, в т.ч. Комисията „Евтимов”, да разполагат с цялата документация по престъплението срещу Янко Янков, те периодично продължават да го обявяват за агент „Кирилов”. В края на юни 2010 г. неизвестни лица го пребиха посред бял ден пред Съдебната палата в София. Допускате ли, че всичко това е случайно? Тези факти не потвърждават ли, че нито комунизмът, нито комунистите с техните престъпни репресивни тайни служби са си отишли?
[19] Дори редовите членове на БКП имаха предимства пред безпартийните. Какво да обсъждаме номенклатурата, която живееше в друг, затворен и недостъпен за „обикновените хора” лъскав и безметежен свят.
[20] Синовете му са живи и неотдавна, при случайна среща на улицата, единият от тях ми припомни този епизод, разказан му от неговия покоен баща.
[21] Продължително събиране на факти и доказателства за лице или група хора чрез проследяване, подслушване, използване на секретни сътрудници (агенти) и пр. с цел прекъсването или предотвратяването на престъпна дейност. Прикомунистическия режим всяко дори и най-дребно несъгласие с „линията на партията” бе смятано за престъпление срещу Народната република.
[22] Подч. мое.
[23] Навярно офицерът от ДС, съставил предложението, е искал да напише „обективен”, но не се е получило. Случва се.
[24] Сигурно сам е предлагал срещу кои „врагове на народа” да донася.
[25] Преводач от английски, носител на комунистически награди, също станал пръв „демократ”. Агент на Държавна сигурност, което личи и от този документ.
[26] Предложение относно: Пътуването на Петко Димитров Бочаров и съпругата му до Австрия и Италия, Държавна сигурност, София 11 юни 1968 г. , в архива на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия. Правописът запазен. Подч. мое.
[27] Тази фраза не е Бочарово изобретение. Открадната е от британския печат, до който имал свободен достъп. Нали помните неговото гордо признание, че бил по-информиран от Тодор Живков?
[28] Вж. Георги Ифандиев – „Десетоноемврийска приказка ІІ: Как Интернационалът наля основите на комунистическия капитализъм”, „Форумът”, forumat-bg.com, София, неделя, 14 Ноември 2010 г., online: http://www.forumat-bg.com/politika/947-desetonoemvrijska-prikazka-; повече в: Георги Ифандиев – „Името на звяра: Продължение на „Чудовището”, ИК „Огледало”, София, 2010 г.
[29] Читателски коментар от 02:29:17 часа в сряда, 10 ноември 2010 г. към: Иво Христов – „10 ноември и поколението дезертьор”, в. „Сега”, segabg.com, София, сряда, 10 ноември 2010 г., автор: Зе Мария, online: http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=7491§ionid=5&id=0000901 Подч. мое.