Loading...Журналистиката у нас не само върви след поредните победители, но и пълзи ако се налага
Българските медии много, ама много обичат политиците. То не е любов, не е чудо. Както бе казал преди години в началото на това, което наричаме кой знае защо „преход“, един от гилдията – „Журналистиката върви след победителите“. Трябва да му отдадем дължимото, защото човекът добре си похапна през последните двайсет години на държавно-политическата ясла, с което доказа и правотата си. Но и той не каза цялата истина. Днес вече със сигурност може да се добави – журналистиката у нас не само върви след поредните победители, ами и пълзи, ако се налага. При това без да гледа дали е на зелена тревичка, асфалт или прашен път, обсипан с онова, дето е в стомаха на чорбаджи Михалаки, както пък казва един литературен класик. И прави това упражнение с поглед, изразяващ ако не друго, то най-малко нямо обожание от всичко, направено от поредното правителство. И да не си помисли някой,че ще чуете или ще видите остри и критични въпроси към силните хора в държавата, които не засягат успехите им, бъдещето, което винаги е светло или зулумите на техните опоненти и предшественици? Сакън, би ви отговорил героят на Алеко. Бай Ганьо и опозиция – едно невъзможно съчетание, повторено днес във варианта медии и опозиция. Затова няма да разберем никога от така наречената официална преса защо например президентът, който бе избран като „социален“, в година на жестока криза и свиване на бюджетите се разходи до Кипър, за да гледа мач. Хайде да не изпадаме в крайности като англичаните, които карат дори министър-председателя си да връща неправилно употребени пари на държавата, но поне Първанов можеше да каже – икономии за всички, икономии и за мен. И да поиска орязване на огромния си, съотнесен спрямо функциите му и хала на държавата, бюджет на президентството. Пък ако иска, нека да плати ходенето до острова на Афродита от собствения си джоб или от джоба на спонсорите си. Няма да намерим отговор и на въпроса – след почти 100 дни на власт какъв е сухият остатък от приказките на бат Бойко срещу предишните управници, наричани от него в прав текст „крадци и мошеници“. Има ли заведени дела срещу министри? Ако няма, защо приказките продължават да се сипят? Кой му е крив на премиера – съдът, прокуратурата или калпави закони? И при това положение след като 100 дни нещата са ялови, какви ще са след 800 дни? Въпроси много, отговори – хич. И няма кой в така наречената четвърта власт да ги зададе поне. Още няколко месеца и за електората отново ще стане актуален въпросът с двайсетгодишна история – кой ще е следващия премиер и политическа сила, която да дойде на власт и да започне да ни осветлява как едни пари са разхищавани от министрите на ГЕРБ и защо хазната ни пак е празна. Но медиите – не, те няма да кажат или дори намекнат каквото и да е, различно от възхвала в различна степен на управляващите. Нашенските „журналя“ гледат с нямо обожание министрите и добиват кураж да ги изобличават само когато слизат от трона на управлението. Любов, какво да ги правиш.
Обаче напоследък излиза,че медиите са свръх влюбчиви. Те обичат политиците на власт, а дори по-силно са влюбени и в бизнеса. Конкретно в онези бизнесмени и компании, които имат бюджет за реклама. Тогава странна амнезия и липса на интерес обхваща главни редактори, собственици и прочие надолу по веригата та до най-редовата репортерка. Погледнете списъка на рекламодателите у нас и открийте нещо негативно, за който и да е от първата двайсетица – няма да стане. Единственият начин да се появи нещо като отрицателно или да се направи изобличаващо разследване е поръчка от друг бизнес – конкурент, съответно добре платена. Може трите мобилни оператора да закъсняват с въвеждането на преносимостта на номерата и България да плаща санкции за това – нито дума в медиите. Може да говорим на цени на разговори, актуални за Европа отпреди десет години, които плащаме днес, все тая. Може някой да спъва приети закони с европейска марка и да ги саботира – мълчанието на агнетата продължава. Защото има „любов“ – това обяснява всичко. Има и взаимност – ти на мене удобна медийна среда, аз на тебе – лицензи, реклами, пътувания с президента и премиера на държавна сметка, коледни картички и други екстри за издатели и главни редактори.
Пък ако някъде в по-свободното все още (засега) Интернет пространство излезе нещо критично – колко хора ще го прочетат и какво като го има – официално никъде нито дума по вестници, списания, радиа и телевизии.
При електронните медии пък има друга врътка – едни и същи употребени и втръснали на публиката лица обикалят като полудели. Понякога не им стига времето да прескочат от стола пред Бареков на стола пред Лора или в телевизията – майка БНТ. Ако извънземни гледат само нашите три-четири ефирни телевизии месец или два, със сигурност ще си помислят, че на планетата ни има-няма да живеят петдесетина души. Темите им също са майка плаче, певица хленчи. И за тях Остап Бендер можеше да направи „Указание за създаване на телевизионни новини“. В него задължително трябва да присъства какво е казал или подхвърлил премиера, как президентът защитава интересите на България на стадиона в Кипър и колко смело води заседанието на парламента неговият председател. На втори план – ромите и тяхното включване в обществото, следва репортаж от някой старчески дом за сватба между 90-годишни старци и за финал – мила картинка от нова детска градина, открита както винаги от Бойко Борисов.
Но най-интересно става, когато някой от гилдията, току що станал от праха пред поредния издател, спонсор и силен на деня политик, тръгне да прави медия и започне да се кълне, че при него всичко е прозрачно и ясно. Че взимал кредити, за да пусне своя вестник, че се надявал да си върне парите и прочие щуротии. А бе, колегите, какво заложихте пред банките за подобен кредит? Идеите си? Или гениалните хрумвания на Патрашкова, която само да каже нещо и народа тича да купува вестника й? Кажете само коя е банката, която ви даде пари срещу такъв залог, че да отидем и ние да се облажим. Настрана да оставим факта, че новият вестник, за който иде реч в случая е списван като служебна кореспонденция на ДАНС и други тайни служби в държавата, а ми и прозрачност му се привижда. То едва ли има действащ български журналист с поне малко запазен разсъдък, който да не е наясно, че у нас разкритията се правят след като съответният човек от съответната редакция получи плик с информация и строги указания на какво да наблегне в материала си. Някои се опитаха да играят индивидуално, ама с един кютек всичко си дойде на мястото. Така че по-скромно, моля ви се.
Та така вървят родните медии. Падат им тиражите и гледаемостта, те си поръчват социологически проучвания и наблюдения върху зрителската аудитория, които изкарват други факти. Защото от опит знаят, че винаги ще се намери някой, който да налее пари за имидж, за спокойствие и удобна обществена нагласа към дейността му. Парите не са много, но стигат за по-главните в съответната редакция, които твърдо спазват правилото „слушкаш = папкаш“. Затова са спокойни, най-вече собствениците – дори нещата да не вървят, продават и мислят за нови проекти. Пазар има, пари – също. Да живей наивният читател!
