Loading...Казионните заповеди в смешната библия на четвъртата власт
Където глупостта е образец, там разумът е безумие.
Йохан Волфганг Гьоте
Обидени, огорчени и дълбоко възмутени. Нещо като прелъстени (или изкушени) и изоставени. Или нещо като нищо.Тъжно е, но тъкмо в тая незавидна роля се усетиха като играчи родните бг-медии – печатни, ефирни и прочие. Успокояващото за тях е, че и социолозите попаднаха в списъка на фарисеите.
Изобщо всички ония, изредени в едно проекто-финансово споразумение, явно нарушило досегашния „бон“ политически тон.
В тиражираната през последните два дни оферта, отправена от ДСБ към евентуалните десни партньори в бъдещите парламентарни избори, се съдържа точен и ясен резчет какво, на кого и по колко да се плаща при предстояща обща рекламна кампания. Само 30 хил. лв. например били предвидени за вестниците от група А – часови, трудовашки. Ужас.
Паралелно с тая „гореща“ новина и печална перспектива се появи и още една – потърпевшите журналисти, вкарани срещу обещания за впечатляващи заплати в несъстоялия се проект за появата на сп. „Идеалист“, финасиран от раздаващия обществена справедливост г-н Гамизов, разпространиха открито писмо за процеса на прецакването им. Резултатът от тая „благородна“ операция е, че колегите остават на улицата. Поне по-младите и по-неизявените. Въпреки че всички заедно се бяха клели в специален кодекс (попреписан от USA аналог), оправдаващ светлата идея за нашенския „Идеалист“.
А за разсеяните читатели, зрители и слушатели, и прочие фенове ще напомним – българските медии си имат свой „бисер“ – Етичен кодекс.Тези правила за професионална и етична журналистика, както помпозно са ги нарекли техните съставители, са подписани от 200 български електронни и печатни медии през далечната вече 2004 година. А пък както обикновено става, към този кодекс веднага е образувана и прилежаща фондация – с още по-помпозното име – „Национален съвет за журналистическа етика“. Нейната задача е освен да финансира различни дейности, свързани с кодекса, да усвоява и средства, както е модерно напоследък да се казва, по различни европрограми. Вярна и точна ориентация, говореща за прословутото чувство за келепир, така добре описано от Алеко в образа на неговия герой. Иначе, ако се вгледаме в работата по прилагането на този Етичен кодекс, едва ли ще открием планини от слава.
Видни са само няколко цифри: Комисиите за етика в печата и електронните медии са започнали работа на 19 юни 2006 г., до ноември на следващата 2007-а броят на жалбите, писмата и сигналите (колко добре и познато звучи само) надхвърля 100. При условие, че тази дейност никак не е популяризирана, това си е направо героична проява на гражданското общество в България. Известна сянка върху всичко това хвърля определянето на над 65% от всички тези нелицеприятни оплаквания като „недопустими“. Ама нейсе – да не бъдем дребнави.
Важното е, че Комисиите са разгледали 24 допустими жалби и са констатирали 16 нарушения на кодекса. Това е. За две години – 16 нарушения. И това се нарича медийна саморегулация.
Сега нека разгледаме и нормативния документ, на основата на който се стига до тези прекрасни резултати. Той се нарича „Правилник за дейността“ на съответната комисия и включва изисквания, от които на нормалния човек може да му се появи главоболие. Най-малкото защото процедурата по свикване на комисиите е направо модел за всеки уважаващ себе си бюрократичен творец. Примерите за това са предвидените „най-малко веднъж на два месеца“ заседания, или десетдневната предварителна покана до членовете, както и познатото – „комисията може да бъде свикана и по искане на една четвърт от членовете й“. Което, преведено на простосмъртен език означава, че и двама от осемте члена на комисията могат да свикат заседание. Забележителното е обаче, че решения се взимат,ако присъстват поне седем от въпросните мастити членове. Тоест, блокиращата квота се съставлява също от двама членове.
Нататък любопитките в „Правилника“ продължават: „Членовете на етичните комисии не могат да правят публични изказвания, в които предпоставят решение на съответния орган.“
Как само е казано само – в едно изречение, а толкова смисъл в него. Значи, на работещите в медии членове се забранява да правят публични изказвания по казус преди решението на комисията. Но дали тази етична заповед не важи и за след вземане на решение – кой да ти каже. След три реда обаче всичко става ясно – комисиите се отчитат за дейността си и решенията пред обществеността. Как – като публикуват „сресан“ годишен доклад на Интернет страницата на фондацията.
Вероятно – за всеки случай, има и изискване в жалбата си до вездесъщите ментори съответният жалбоподател да посочи кой текст от Етичния кодекс е нарушен. Иначе жалбата му е недопустима. Сиреч, ако са те наругали в медия, но ти не познаваш Етичния кодекс, няма как и на кого да се оплачеш, поради липса на Закон за медиите и държавна защита срещу невярна информация. Дори всичко да е наред за жалбоподателя – той наистина да е пострадал от публикация или излъчване на дадена информация, същият е задължен да знае за съществуването на фаталния Етичен кодекс, да е преодолял спънките около свикването на комисиите. А дори и да го е сторил, остава пълна загадка какво би постигнал в крайна сметка. Може би само едно – комисията да „покани“ прегрешилата медия да публикува, или излъчи, поправка в оспорвания материал, или даде право на отговор на засегнатата страна, или поне да й поднесе своето извинение. Това е. Ако медията не се съобрази с „поканата“, следва „предупреждение“ за „порицание“ и ако отново няма резултат идва най-страшното – самото „порицание“.
Те на това му се вика – „голем праз“.
Все пак обаче живеем в правова държава и ако изпълнителната и законодателна власт не дават, и не искат да дадат защита от некоректни публикации, трябва да се саморегулираме. Въпросът е дали винаги го правим? Например, дали е нарушение на етичните норми, не на конкретния Етичен кодекс, фактът, че при държавно посещение на премиера или държавния глава тук и там по света, на борда превозващия ги самолет обикновено се оказват шефове на най-големите електронни и печатни медии, или пък на техни доверени хора?
Те пътуват, спят, хапват, пийват на държавна сметка, но тази възможност не им е предоставена със закон или друг нормативен акт, а по волята на властимащите. Нали така? И тогава логично е да се запитаме дали, след подобни воаяжи по страниците на изданията и в емисиите на ефирните медии, в публикациите им има нещо критично към домакина на събитието? Ами какво става по отношение на поканите за коктейли, празненства и други веселия, организирани пак с държавни пари, на които задължително присъстващите са влиятелни лица от медийния бранш? А с онези малки и понякога доста скъпи подаръци, пак купувани с държавни пари, които куп главни и не толкова главни редактори получават от министри и представители на висшата изпълнителна власт? Ето тук вече саморегулацията не работи. Жалко, но факт. Така че комисии от този „етичен“ медиен тип, измислените им правила по принципа „Законът е врата в полето, само баламите минават през нея“, „Законът е за-кон, а не за лъв“ – няма да въведат ред в българското медийното пространство. И въпросът едва ли е дискусионен.
Членове на Комисията по етика в печатните медии:
Димитрана Александрова
Петя Миронова
Алексения Димитрова
Велизар Соколов
Димитър Кадийски
Проф. Милко Петров
Радомир Чолаков
Светлана Джамджиева
Членове на Комисията по етика в електронните медии:
Ася Кавръкова
Александър Кашъмов
Весела Табакова
Нина Венова
Пролет Велкова
Кирил Вълчев
Светла Петрова
Иво Инджев
