Loading...
Не приемам традицията за насаждане на самоомраза у българите. Тя е много стара, коварна и разрушителна. В нейната основа винаги са били унижението и потъпкването на човешкото достойнство. “Не сме народ, а мърша ний”? Не сме народ, а население? С каква лекота се използват тези изрази днес! Началото им? Вестник „Гайда“, издаван от П.Р.Славейков, любимо четиво на цариградския лумпениат.
В по-близък исторически план, от 1878г. досега, това негативно самоотхвърляне трови поколения наред. Замяната на възрожденската ценностна система с чардафонизма и байганьовщината дават нов живот на самоомразата. Съмненията започват да разяждат цялото общество: в народа, във възможностите му, в българските стойности…
Избуява клеветата, непозната дотогава в традиционните български общности (чаршията и селото). Появява се терминът омаскаряване. Подзаглавието на вестник „Свирка“ е „вестник за публично огавряне“…
Още след 1878г. интернационалистическата пропаганда бързо и трайно се настанява и окончателно обругава българите и историята им. Само няколко показателни примера: “Пътя на махалото” от Людмил Стоянов; ужасното антипатриотично и родиномразно стихотворение “Родина” на Младен Исаев, с което става известен (“Жертви, стихове”, С.1934г., стр.27-28), написано в духа на марксовия девиз от Комунистическия манифест “Пролетариите нямат отечество!”, а поколенията след 1944г. ще пеят по стихове на Исаев „Високи сини планини…“; Вапцаровото “тая страна/ не е моя страна”…
Димитър Подвързачов възпява българомразието:
От славянки и от гури
наплодиха се в България
шест милиона чукундури.
О, малка, хубава страна
На общогражданско мълчание…
И от тогаз насам животът е все в кърви,
Животът – зло, човек човеку враг.
А влъхвите са винаги най-първи.
И правдата е в ясли пак!
Не, тоз народ не си е доробувал.
Проклинят тебе и живота си.
А Димитър Шишманов (1889-1945) дипломат, писател, политик, осъден от т.нар. Народен съд на разстрел, публикува разкази в сп.”Златорог” за голямото спасение в чужбина и щастието да напуснеш България. Герои са все българи, които успешно са се махнали от България. Такова е ядрото на лелеяното “емигрантско щастие” – да не си българин и да се оттървеш от българската си принадлежност.
Комунистическия т тоталитаръзим досъсипа чувството за национално достойнство. “Съветският човек” беше единственият правилен човек. В сравнение с него българите бяха нищожни длъжници, получили даром свободата си… “Най-достойните синове и дъщери на партията и народа” се възнаграждаваха с обучение в бившия СССР. Малко преди и след експеримента за “тоталитаръзим с културно лице” вече и с школовка в митологизирания до днес Запад, за да ни донесат демокрацията. И да станат най-отявлените космополити и разпространител и на американската масова култура. Всъщност, нормално продължение на интернационализ ма им.
Най-точно и премерено тези комунистически “дарове” е определила в автобиографична та си книга художничката Елена Атанасова : “те похабиха българския народ”.
Обидите към народа днес са преизобилни. Жалко, че не се търсят корените на зомбификацията му и противоотрова срещу нея. И така неволно се дава рамо на лумпена, за когото властта – политическа, икономическа и културна – е всичко. Той продължава да вилнее “над бащино ни огнище”.
