Пощенски трилър с елементи на нервна криза

-Защо пререждате, не виждате ли колко хора чакат зад жълтата линия?!
За няколко секунди замръзнах шашната, около мен нямаше никой, гишето за препоръчани пратки стоеше празно… Едва след това видях, че наистина на повече от метър, едни хора са готови да ме обесят на секундата без право на последно желание. По дяволите, започва се, казах си отчаяно наум.
Исках само да изпратя едно писмо. За мой кошмар вътре бях пъхнала едно малко цигаре и едно дантелено каренце.

Нямах никаква идея дали обикновеното писмо ще ми свърши работа или ще трябва да го пращам в по-голям плик, препоръчано или с пощенски гълъб!

Огледах се като крадец. Зад съседното гише една въздебела жена с ужасна розова блуза ме гледаше не чак толкова кръвнишки, колкото колежката й, приближих се.

-Прощавайте, аз тук… – обяснявам си случая колкото се може по накратко и без да си поемам излишно въздух.
– Какво има вътре? – стрелна ме тя, подозрително опипвайки издутината.
Е, сега го загазих. Сигурна съм, че не й е работа да знае, ама знам също така, че в писмата по принцип не се пращат цигарета. Гледам я умно и мълча засрамено.
– Ваша си работа, ако искате може и в този плик да го изпратите, но като мине през машината за печати ще каже “хрус” и вътре нищо няма да остане.
Думичката “хрус” никак не ми хареса. Реших, че не съм чак такъв екстремист и посегнах отново към нещастното ми писъмце.
-Защо не го сложите в някой от онези пликове с балончетата, идете на 43 гише да си вземете.
Правя някакви опити да мрънкам, но вече съм толкова ядосана, че не мога да изкарам никакъв звук. Как е възможно проклетите пликове с балончета да не се продават на същото още по-проклетото гише за препоръчани пратки, а трябва да ида до 43-то, където на всичкото отгоре пише, че се изпращат международни колети! Трябва да съм спала много накриво, за да ми дойде наум, че точно там живеят въпросните пликчета с балончета!
Прекосявам с омекнали крака салона на столичната Централна поща и този път заковавам точно на жълтата линия. Заемам бойна поза за висок старт, накокошинвам се  и за всеки случай правя буквичката “Ф”. Пред мен има само един дядка, който философства нещо за сина си в Германия.  В това време начумерената лелка бясно цапардосва с печати някакви листя и не обръща грам внимание на брътвежите му. Чакам търпеливо поне 10 минути, след което си купувам плик, с цвят на нещо средно между недоизгнила мушмула и детско повръщано и нервно го надписвам. Връщам се отново на първото гише, засега съм само пета. Попадам на съвсем различна чиновничка.
Убедена, че всичко ми е в ред, подавам злощастната си пратка.
-Дайте си личната карта! – изръмжава уморено жената.
Явно краят наближава, щом вече ми искат и личната карта. Давам я. След малко плащам лев и девет стотинки и напускам в лек тръс. Щеше да е смешно ако не беше истина, но имам да изпратя и два колета.
След пет минути вися пред друго гише и чакам някой да ми обърне внимание. Някаква жена в манто на шивачка старателно оплюнчва разни неща. За късмет моят човек идва бързо. Показвам колетите си и с вид на дълбоко запознат със световната конспирация тип заявявам, че искам да ми ги опаковат. Това упражение съм го правила и друг път, знам си урока! До тук добре. След малко ми ги връщат обратно толкова яко пристегнати с някакви черни пластмасови лентички, че ми става лошо. В единия колет имаше картичка с формата на България, която, сигурна съм, след тази операция е останала без половината си хотели по Черноморието, а Добруджа е отишла на гости на Стара планина.
Отказвам, колкото се може по-възпитано операцията да се повтори, защото нещо ми подсказва, че после ще съжалявам. Вземам си колетите и започвам да ги надписвам. През това време до мен става навалица. Един много готин пич разпитва как да изпрати нещо си до Франция и могат ли да му дадат фактура. Една жена твърди, че е преди него и го бута с лакти. Друго по-младо момиче плътно до мен, което не знам откъде изникна също нещо надписва. Става ми горещо и леко нервно. Като за капак служителката ме подканя да побързам. Това вече съвсем не го разбрах. Никак не ми стана ясно с кого и защо трябва да се състезавам, като само преди минутка бях първа и единствена клиентка. Обхваща ме лека паника, когато жената за втори път ми казва да не се моткам много-много. Попълвам някакви два формуляра, във всеки от които на три места(!) трябва да напиша по два пъти(!) едни и същи адреси и имена. Усещам, че се изпотявам. До мен от нищото се появават жена и мъж и без да питат кой е последен вдигат скандал …. на пощенския компютър. Оказва, се че въпросната машинка е натракала някакво си село в погрешната община. Служителката обяснява, че това няма никакво, ама абсолютно никакво значение, и че колетът щял да стигне там накъдето е тръгнал.
Готова съм. Подавам с нещастен поглед формулярите и след малко ми ги връщат. Не съм си написала данните от личната карта, датата и мястото на издаването й, и защо по дяволите не съм попълнила в графата “съдържание” какво има в колетите. С единия се справям лесно – хартия отговаря на истината, все пак вътре има книга. С другия имам проблем – изобщо не съм наясно как да опиша бамбукови подложки за чаши, керамична обувка с пискюлче и стъклена поставка за свещ…Мозъкът ми е блокирал и като в просъница чувам как чиновничката казва “разни” на някой от навалицата до мен.
Еврика! Това е думата, миличката ми тя, това е моето спасение. Ошушкват ме и ми връчват тесте касови бележки.
Хвърлям ги нервно в чантата и се моля на Господ да ме дари с още малко търпение. Остава ми само да открия на кое гише в един съвсем друг салон дават данъчни декларации. Без грам мисъл в главата се намърдвам пред редица прозорчета с жълти като вампирски зъби табели, които ме подканят да си платя тока, водата и кабелната.
“Получаване на пенсии” е празно и това ужасно много ми харесва. Заставам и изтърсвам някакво не много членоразделно изречение, от което да си изясня къде ли е заветната дупка, която търся.
-Тук! – казва жената. От тук можете да си вземете данъчна декларация.
Чух се как казвам – Две, дайте ми две. За всеки случай…Моля ви…

Излизам навън на студа разчорлена, с разкопчано яке, сдъвкана и изплюта. Сега ми остана само да закъснея за срещата и всичко ще си дойде на мястото! Все пак да си имаш взимане-даване с българските пощи не е шега работа и хора със слаби сърца по-добре хич да не се захващат.