Loading...
Когато бях малък винаги бяхме на гости, или ни идваха гости. Пълно с народ, мляскат ме, мачкат ме, викат… После наще почнаха работа в кръчмата. Ужас. Ужас. Ужас… После поотраснах, ама Нова година си остана същата. Некакъв безумен празник, где си дочакал нещо ново, где нема начин да не го дочакаш. Нова година, неносеща нищо ново. Пуцане, целувки, равносметки и обещания. От утре наново. Наново – постарому. Отказване от пороци. Пожелания. Претъпкани маси, претъпкани търбуси, претъпкани подмаси…
А първият ден на новата година идва с главоболие. И палиш цигарата, где снощи си скъсал. До теб непозната жена/недай си боже мъж!/. А някой близък е далеч от теб.
Пиша това, що вчера едни познати тръгнаха на Боровец. Според мен нема по – големо безумие да опукаш една заплата, та да спиш, ядеш и пиеш два дни. Те даже и ски не карат. Не съм човек, где не харчи пари за безумни неща, и то какви, ама това не го разбирам. Не бих го направил никога.
Та друго се сещам. Те ходят всяко лято на почивка. От 4 звезди нагоре. Отгладуват ги после, а никога не са доволни от почивката си. Една година съм на Болата. Една вечер идват. Жената е бясна. Настанили се в хотела, ама никой не им качил куфарите. Ужас. Два куфара за пет дни. Цяла вечер това бе темата. Нема туризъм, нема обслужване, нема култура. А аз гледам палатката и си мисля:
Имам една раница с дрехи. За три месеца. Палатка. Две кислородни бутилки, два плавника, неопрен, очила, лодка и въдици. И няколко дребни неща. Ето ги:
Море. Зеленосиньочерно. Слънце. Луна. Хиляда и пет звезди. Дъжд. Буря. Гръм и светкавица. Морското дъно с раци и миди. Лаком рапан и няколко кончета морски, яхнати от морски игли. Медузи, жилещи като оси. Имам два уплашени кефала, един опулен калкан и седемдесет и седем делфина. Милион мързеливи попчета и градина от водорасли. Неколко милиона декара. И един извор със студена вода.
Имам пясъка. Езерото над залива. Поточе през плажа. Десетина пещери, сто гларуса и безброй чайки. Имам маса и стол до водата. И две въдици, от двете страни. Бутилка водка. Салата от миди и малко рапани. Вечерен бриз. Море като тепсия. И едно куче. Клеп. Плажно. Съкратено от клептоман. Крадеше от всички и бе приятел с всички. Имам и един рибар. Помагам му да вкарва и изкарва лодката. И една мрежа, где ми подари. За риба. Когато имам гости. А ги имах всяка вечер. Отвсякъде. Един дойде една вечер с каяк от Германия. Едни дойдоха с колелета от София. Едни дойдоха с колелета от Румъния. Повечето идваха с коли и не им се тръгваше.
Имам и малко цивилизация. Една цистерна с кран, от който тече минерална вода. Едно селско пазарче, где вече съм приятел с всички. Едно малко магазинче, где има всичко, което ми трябва. А то не е много. Водка, олио, оцет и сол. И една усмихната продавачка, где понякога се превръща в русалка и идва на плажа. Ама е страхлива. Идва само когато съм сам. Сега до мен са децата. Поотраснали. Утре и те ще се гмуркат. Ще ги уча. Те също обичат морето. И жената. Дойдоха същия ден. За месец. До мен е и огънят с ламарината. С мидите. Огромни. От десетина метра. Без перли. Тия с перлите ни стават за ядене, що перлите хрускат по зъбите. Оставям ги да растат, та да има за огърлици. Ако отидеш на кръчма не става по бански. Накит трябва.
После познатите си тръгват. Мъжът гледа тъжно огъня и му се ще да остане още. Жената бърза. За у хотела. Та да има от какво да се оплаква до следващата година.
Малкият син рови в жаравата с една клечка. Големият се скрива да пуши, що аз не знам, че пуши. Жената потръпва от хлад, аз паля цигара от въглен и я гушвам. Не приказваме. Приказва морето. Оттогава мина доста време. Доста неща се случиха. Ама морето си е там.
А Клеп лежи и набелязва какво да открадне. После скача и почва да лае. Един таралеж се свива на топка от страх. А може и да не от страх, а от смелост. Страхливите бягат.
пп.Когато си тръгвах през септември, облякох ризата. Ленена. Скъса се. Да знаете, че ленена риза, где не я обличаш три месеца до морето, гние… Добре, че панталоните се не скъсаха.
Ошантов
Деда Ванга Нюз – Блог на Роси Антов
