Loading...
Пред мен има само двама души. Зад мен – двайсет и двама. Служителката зад гишето, втренчила лупестите си очила в екрана, на всяко ядно потропване по стъклото, без да вдига поглед процежда:
– Ама, моля ви се, по-спокойно, бавно става… работим с компютър…
Ама разбира се – това новите технологии са егати бавната работа. Друго си е да драскаш в дебелия тефтер, плюнчейки час по час химическия молив.
Технологиите нови – порядките стари.
Така стана и с градския транспорт. Смениха книжните карти с електронни. Лъскавки и за удобството на драгия гражданин. И кат се започна едно чааакане, едни опаашки, едно дзверене. Мани, мани.
– Ама, моля ви се, работим с компютър
Ей така – изтече ми преди седмица електронната карта и да я заредя, да я заредя, ма не – като видя опашката в бюрото и кат сметна наум как се работи с компютър и на мига се отказвам.
Обаче онзи ден – чудо – почти празно пред гишето. Само две девойки и аз – трета (бивша девойка). Викам си – бавно, да е бавно, колко да е бавно… след 15 минути максимум трябва да се сдобия със заветната презаредена карта.
Половин час по-късно още съм трета, но не и последна. Опашката зад мен вече излиза извън входната врата, а мърморенето не е под нос. Аз лично пристъпвам от крак на крак, като съм достигнала до онази фаза на инатене, в която вътрешният глас се опитва да ме убеди – бавно, бавно, колко да е бавно… все пак с компютри работят. Обаче го прави някак си вяло и немощно.
Гишетата са две, служителката-една. Ама разбира се-едва осем сутринта е. Вероятно ще станат две някъде около десет или може би на обяд. Усещам как започвам да разсъждавам за логиката на работното време на подобни учреждения. Вътрешното ми убеждение, че хората си вадят карти преди работа или след работа и тогава е редно да работят и двете гишета. Но какво разбирам аз. Нищо…
Единствената служителка обаче дава вид да работи и за две. Грабнала е листата, попълнени от първата девойка, оказала се студентка, издаваща си за пръв път това чудо на електронните технологии – електронна карта за ГТ , и снове от компютър на компютър. Нащраква нещо, след което изпуфтява шумно и обръща монитора към девойката. Девойката, от своя страна, усеща впитите в гърба й погледи, които крещят – а ма! точно сега ли намерИ да си издаваш карта, ма! – почти механично поглежда към екрана, измънквайки – Ясно, ясно, няма проблем, ще почакам…
– Кво става там , бе?! – някакъв гражданин, може би 50-и на опашката, започва шумно да недоволства.
– Ми некви листи попълват – обяснява му една баба и пояснява – студентче…
А аз все още съм трета. Или по-скоро бях.
Докато тъжно крача към изхода дочувам пискливия глас на единствената служителка
– ама моля ви се, влезте ми в положението, има срив в системата, трябва да рестартирам.
И аз трябва да рестартирам.
Обаче все пак съм щастливка, защото в скоро време не ми се налага да си вадя нов личен документ. Щото и там са подвластни на новите технологии и те с компютри работят, и те на ползу человеку.
