Loading...
Най-накрая, отпускарския сезон свърши, маршрутката вече не е празно и скучно място. Отново е изпълнена с живот, отново пътуващите сме в доволно количество – тук в пълна сила важи тезата, че количествените натрупвания водят до качествени изменения. Отново чакаме повече хора отколкото са седящите места, отново се получава много симпатична блъсканица пред вратата на превозното средство. Пак се чуват мили думи, съпровождащи качването на пътуващите, пак се носят гальовни фрази от типа: „що се буташ бе“, “ аре некак си да внимавате къде стъпвате“, „ама защо се предреждате“, „това вашето си е чиста простащина“, всъщност какво е мръсна простащина? Отново вътрешното пространство е наситено с тела и носещите се от тях аромати и миризми. Живот, кипи постоянно. Ето днес вече всичко си беше по правилата. Маршрутката се напълни доволно, последните качили се стоят на стъпалата, не съм сигурен, че им е удобно, но се возят, бързат за работа явно.
Думата ми не е затова дали им е удобно, думата ми е за друго. Идва момента, в който трябва да се слиза, не всички, само аз. С изящни движения, извивки, чупки и други прийоми, придружени от неколкократно повтореното – „извинете, извинете“, успявам да се добера до отпред, почти до вратата. Своевременно, естествено съм посочил на шофьора къде точно искам да слезна, посочил е меко казано, за да сме честни, по-скоро съм извикал, но както и да е. След сравнително успешното ми придвижване напред в маршрутката, стигам до гореописаните двама човека, стоящи на стъпалото. Превозното средство е спряло, аз толкоз пъти съм казал извинете, че и хората на тротоара са разбрали, че искам да слезна, само не и последните двама стоящи на стъпалото. Те повдигат поглед и започват да ме гледат много неразбиращо демек – „ти па къде си тръгнал сега бе“. Естествено аз като един виден търпелив и културен човек за н-ти път казвам – „извинете бихте ли ми направили място да слезна“. Ето тук вече става много интересно, двамата започват да се гърчат страхотно, в първия момент решавам, че и двамата едновременно получават епилептичен припадък, но в следващия осъзнавам, че те просто се опитват по някакъв начин да направят място на моя милост. Започвам да ги гледам с интерес. Един се опитва да седне във водача на превозното средство, не се получава, пречи му лоста на скоростите. После се опитва да се качи върху арматурното табло, пак не, няма място. Трети вариант – опитва да се проектира на предния прозорец като ваденка, пак не се получава. Втория пък, опитва да се направи на дръжка, не му се получава. Опитва да ме избута на вътре, демек – влез и аз да влезна, пък после може и да слезнеш, пак няма шанс, отзад стената от тела не допуска вмешателство. Първоначалния ми интерес се сменява с досада, близо 5 минути ги гледам как се опитват да направят нещо, дето и те не знаят какво е. Накрая не издържам и им обяснявам – „а не смятате ли, че ще е много по-лесно и за вас и за мен, ако някой се сети да отвори вратата, да слезне за да има достатъчно място да мина“ и о, чудо – едновременно и двете личности извръщат поглед към мен, в първия момент в погледите им се чете пълно объркване и неразбиране, в следващия явно думите ми достигат до нужното място и погледа им просветва. Но… Ех, как мразя това но, сега остава открит въпроса, кой да си направи труда да отвори врата и да слезне за да ми направи място. Най-логично е и двете особи да слезнат, но не би. Започват да се гледат с подозрение, ами ако единия се прецака. Ей тука вече не издържах, протегнах се достатъчно, успях да стигна до дръжката на вратата и я отворих. След което двете същества слезнаха със значително моя помощ. Естествено бях обявен за простак, грубиян и т.н. Едната особа даже ме обяви за импотент, как пък разбра?
