Не искам да ставам милионер, затормозяващо е!

Пътувам в метрото. Лудница. Телефонът звъни, много звъни. Може би е важно. Промушвам ръка в чантата, сръгвайки господина до мен. Усмихвам се извиняващо, демек – сори, ама няма начин да не е важно. Не поглеждам кой звъни, няма как, тъпканица е, но съм сигурна – Важно е. Отсреща чувам приповдигнато, обаятелно радостния глас на Орлин Горанов:

Имаш уникален шанс! Единствен и незаменим!
Стани милионер!
Сега!
Веднага!
Вдигни телефона, отговори на суперсложния въпрос Земята е а) кръгла б) населена с идиоти…
Само срещу 2 и 40, само. Днес и сега. ВЕДНАГА! Вдигни и Стани!

До тук добре. Няма лошо да ти звънят някакви известности, чувстваш се значим, поласкан, видим. Чувстваш се. Иначе какво – само детето звъни, че има родителска, любимия – да му купиш две кила пастърма, че му се прияло, майка ти – че си адски несериозна, шефа – да пита защо закъсняваш. Досада. Друго си е – Орлин Горанов, онзи с медния глас. Пък и обещава…

 Някак си обръгнахме и свикнахме всеки отвсякъде да ни обещава някакви неща дето няма да станат, които всъщност не са никак безплатни, които въобще не са никак… Мобилните комуникации от средство, което обслужва и улеснява живота ни се превърнаха в средство, което се опитва да впрегне живота ни. В зависимост. В натрапчива досада дори.

Пак съм в метрото. И пак канонада – от есемеси. Този път седя и решавам, от любопитство, да видя аджеба тези от 145 какво толкова ми обещават, че ме заливат със съобщения. И о, май гад!!! За толкова много години живот (суетна съм, няма да споменавам цифрата) вероятно не съм била постигала нищо без труд – ми съобщават, натискайки ме по мазола. Обаче, видиш ли, късметлийка съм – е те точно ТЕ, те сега ТЕ, ми дават толкова възможности да осъществя материалните си блянове. В първия момент ми се приисква да съм вече стара, прастара, в следващия  подскачам – личните ми данни… кой им ги е дал???

Настъпвам един по мазола и той ме гледа лошо – сядай, ма, не виждаш ли, че е претъпкано. Това е то, ако бях милионер нямаше да се тъпча в метро – звучи ироничният глас на онзи Константинов.
И вероятно ако живеех в цивилизована държава щях да грабна есемесите под мишка и да се завлека до някой адвокат, читав и светнат, който да ме открехне как се става милионер не на думи, а на дела. На много дела – за психически и емоционален тормоз, за предоставяне на лични данни, за емоционално изнудване, за…

Нооо… живея в България… Тук и Сега. Във време, в което ми се предоставят незаменими възможности да стана Милионер. Само трябва да си мръдна пръста.
Не си го мърдам. Затормозяващо е!