Изразът „средни векове” (media tempestates) е създаден през ХV в. от библиотекаря на папа Сикст ІV Джовани Андреа Буси. Подобни словосъчетания са използвани и преди това, но не за обозначаване на исторически период, а като разграничение между „старото” и настъпващото „ново” време, напр. от Франческо Петрарка.
Според някои учени, бъдещите към онзи момент средновековни промени са „обявени” още от Домиций Аврелиан ( 270-275 ), син на беден селянин от Илирия, избран за римски император от войниците си „с ръка на меча”.
Аврелиан, носещ титлата Реститутор Орбис (Възстановител), отпраща в миналото античната традиция, почитаща около 30 000 божества от основаването на Рим, обявява монотеизма за официална религия на империята и узаконява абсолютната монархия. Домиций Аврелиан заявява, че е облечен във върховна власт от единствения Бог на Слънцето, не от Сената. Подобно на Октавиан Август, намалил повече от два пъти римската армия и пръв обявил се за император (една чисто военна титла), Аврелиан редуцира войската и заповядва всички градове в империята да се оградят с крепостни стени и да разчитат на собствените си сили. Спорно е дали в тази му разпоредба се съдържа мълчаливо съгласие за признаване на характерното за цялото Средновековие право на завоюване.
Диоклециан (284-305) завършва абсолютистката реформа на държавата и за първи път премества столицата на империята от Рим в Никомедия, Мала Азия. По време на управлението му, завършило с предварително уговорена абдикация, са най-големите гонения срещу християните. През 303г. императорът издава специален едикт срещу тях. Тогава са съставени известните Свидетелства за мъчениците и е даден нов импулс на пропагандната кампания срещу Рим, наричан от християните „Нов Вавилон”, който трябва да бъде разрушен.
На фона на безмилостните антихристиянски гонения, продължили няколко века, написаното от Тертулиан (155-230) в съчинението му „За душата” (De Anima): „ Не оплаквайте мъчениците. Те са нашето семе”, вероятно са звучали парадоксално като всяка жестока истина.
Конструкцията на бъдещата схема вече е заложена: един Бог на небето, един император, който дължи земната си власт на него, „преместване” на империята (translatio imperii), символизирана от столицата си, изстрадана вяра и наследство от солидна древна традиция на пристрастност и пренебрежение към историческите факти. Св. Августин Блажени (354-430) непряко насърчава продължаването й, като защитава тезата, че спестяването на истината в историята с помощта на мълчанието, не означава лъжа.
Средновековен символ на „богоизбрания” владетел става Константин (312-337), наричан Август от 307г. През 313г. той издава Миланския едикт, с който се слага край на преследването на християните в империята. По-късно Константин І дава на епископите компетенцията на съдии в техните епархии, освобождава имотите на християнските църкви от данъци, признава самостоятелност на християнските сдружения, кръщава един от синовете си и му взема свещеник за наставник, накрая премахва Миланския едикт, за да признае първенството на християнстото, което от онзи момент може да бъде смятано за официална държавна религия.
През 325г. Константин Велики насрочва Първия вселенски (световен) църковен събор като римската хазна поема разходите до Никея на 318 епископи. От всички присъстващи на събора, само двама души защитават проповедника от Александрия – Арий, който оспорва единството и идентичността на Христос с Господ. Решението на събора императорът превръща в едикт, според който Арий и двамата му последователи (Секунд и Теона) се изпращат на заточение в Илирия, еретичните ариански книги са осъдени на изгаряне, а за укривателите на „скверните писания” се предвижда смъртно наказание. Съборът определя и четирите патриархата: Рим, Александрия, Антиохия и Ерусалим, както и честването на Великден отделно от юдейската Пасха и приключва с голямо пиршество за участниците, които Константин моли да не го забравят в молитвите си.
Малко по-късно, той избира Византион за своя столица, която тържествено посвещава на Светата Дева и го нарича Нов Рим през 330г., но потомците в негова чест променят името на Константинопол.
Житие на Константин, написано от благодарния Евсевий Кесарийски (263-339), е възхвален тенденциозен текст, в който Константин Велики е представен като светец. Няма и дума за това, че първият християнски император е убил първородния си син Крисп, способен офицер, втората си съпруга Фауста и племенника си Лициниан, син на сестра му Констанция.
Дори краят на живота му е театрализиран: на Великден през 337г. великият император разбрал, че текат последните часове на земния му път, сменил пурпурната тога с бялата одежда на кръщелниците, повикал един свещеник да му даде последно причастие (или християнско кръщение?) и спокойно зачакал смъртта.
Краят на Западната Римска империя се свързва с арианинът Одоакър (433-493). През 467г. римският офицер Одоакър, израстнал в двора на Атила, детронира последния западен император Ромул Августул (Малкият Август), трайно се установява в западната столица на империята – Равена и изпраща на император Зенон в Константинопол символите и знамената на Рим. Одоакър, убит от остготския крал Теодорих Велики с когото известно време заедно са управлявали в Равена, носи титлата Rex Italiae (крал на Италия), наследена и от Теодорих.
По времето на Теодорих Велики (454-526) – „философ в пурпурна мантия” , започва мащабно строителство и ярък културен разцвет в Равена. На Теодорих е посветен и единственият по рода си панегирик (Panegyricus Theoderico regi dictus), написан от католическия епископ на Павия Енодий ( 473/474 – 521) в чест на арианския крал.
На свой ред, Теодорих Велики допълва модела на бъдещите управници: политическо съглашение със старата римска аристокрация, зачитане на традициите, внушително строителство на култови сгради, покровителство на културата и религията. Във „Валенсиански аноним”, написан тридесетина години след смъртта му в превзетата от Византия Равена, Теодорих е засипан с ласкателства: „Всичко сторено от него бе добро… и макар сам да беше арианин не поруга католическата вяра; даваше игри в цирка и в амфитеатъра, тъй че дори римляните го сравняваха с Траян или Валентиниан, чието време той взе за пример; същото правеха и готите, които го нарочиха за свой най-добър крал. Военната служба при римляните той запази в същото русло, както при императорите”.
Късноримска Северна Африка също играе много важна роля в утвърждаването на християнството. Оттам идват първите и най-изтъкнати християнски апологети: Тертулиан (155-320), Минуций Феликс (ІІ-ІІІ в.), Киприан Картагенски (200-258), първият християнски поет Комодиан ( ІІІ в.) и др. Там завършва животът и на „първия средновековен и последен класически учен” Св. Августин, починал при обсадата на Хипон (днес Анаба в Алжир) от вандалите. Вандалите, чието име е станало нарицателно, благодарение на пренебрежението към варварите, предубежденията към тях и недостатъците на ренесансовата и хуманистичната мисъл, управляват изключително успешно римска Северна Африка. Кралете им ариани се ангажират с амбициозни строежи, възприемат имперския стил на облекло, гордо носят регалиите на римската върховна власт, свикват църковни събори, разменят делегации, подържат писмовни контакти с Теодорих Велики, други управници в Европа и Източен Рим и депортират (не убиват!) религиозните и политическите си противници. Културната активност по време на управлението им е толкова изявена, че днес някои учени дори говорят за „вандалски ренесанс”.
Сред най-видните крале на вандалите е арианинът Тразамунд (496-523), за когото дори Прокопий Кесарийски (500-565) пише, че е „мъж, привилегирован с външността си, в особена степен одарен с благоразумие и с велик дух”, а поетът Флорентин (V в.) му посвещава една възхвална поема (ecomium), чиято неприкрита цел е да възвеличае богонравието на владетеля и делата му, които са винаги в полза на народа, който той управлява с милосърдие и справедливост. Освен поредно доказателство за умела политическа пропаганда още от първите християнски векове, в поемата са подчертани задължителните занапред добродетели, приписвани на всеки християнски владетел (милосърдие и справедливост), изписани в конкретния случай с имперските термини pietas и prudentia. Любопитен детайл от творбата е и двукратното назоваване на Тразамунд като dominus – императорска титла, желана и използвана от вандалите още от времето на Гунтамунд (484-496), както и определянето на господството му като imperium.
По времето на последния вандалски крал е съставен (вероятно около 523-533г.) внушителният сборник с поезия, съдържащ над 1000 поеми от африкански поети на латински (Antologia Latina), допълван и по-късно. Редица поеми в него са посветени на изключителните качества и религиозното благочестие на вандалските крале на Северна Африка.
Управлението на Меровингските крале, често определяно като „бюрократично”, е характерно не само с прослава на владетелите и митологизирането им в духа на християнската апологетика (особено чести са сравненията със старозаветния цар Давид), но и с отработването на механизъм за издигане на висши кралски чиновници на възлови църковни постове, контрол и покровителство на монашеството. Дагоберт ( 623-639) е първият монарх, който обвързва щедрите дарения за манастирите с молитви за владетеля. В запазените литургични книги от VІІв. се съдържат компилации от различни молитви, преподредени в специални литургии за краля, кралството, мира (pro rege, pro regibus, in pace), които внушават мощна християнска политическа идеология. Летописецът Фредегар (VІІ в.) в своята История на Франкското кралство (Liber Historiae Francorum) описва Дагоберт като „мъж на мира, който запази съгласието в кралството на франките, досущ като Соломон”.
Насърчаването и подкрепата на литургичните практики е един от най-важните политически механизми за управленската пропаганда през цялото Средновековие. Чрез литургията владетелят прави присъствието си осезателно в цялата държава, внушава се загриженост за поданиците му, обвързване на личното им благоденствие с него, мир, солидарност и главно единомислие. Безсловесната пропаганда от образ, звук и аромати в религиозните храмове като дълбоко сетивно изживяване, засилва литургичните послания.
При Каролингите създадената традиция се развива в големи мащаби: внушителни литургични процесии, включително по време на криза, пищни коронации, прехвърляне на интелектуалната дейност в орбитата на църквата и утвърждаването от Карл Велики (800 -814) на писмовния канон на Бенедектинския манастир край Париж. В Източната Римска империя пропагандната картина е аналогична. Всички тържествени акламации започват с полихрония: „Многая лета на теб, василевсе на ромеите; Многая лета на теб, Божи служителю; Многая лета на теб, августа на ромеите./ Господи, пази императора, имеператрицата и тяхното потомство!”. Подобно на Меровингите, и византийските василевси са били приветствани и сравнявани с Давид на константинополския хиподрум.
Баварското херцогство и Вестготска Испания също внасят нюанси в средновековната политическата и християнска пропаганда.
Архиепископ Исидор Севилски (560-636), един от най-големите ранносредновековни учени в своята „История на готите” оставя забележителни портрети на вестготските крале Сисебут (565 -620/621) и сина му Свинтила ( 621-631). Особено голяма е славата на Сисебут, с чието управление се свързва окончателното налагане на католицизма на арианите вестготи и принуждаването на юдеите да приемат християнството. Сисебут е идеализиран не само от близкия си приятел Исидор Севилски, но и от чужденеца Фредегар. Докато архиепископ Исидор възхвалява християнската му милост в прочувствен разказ за откупването на военноплениците, Фредегар я обосновава със скръбта на краля за убийството на византизийски войници от неговата армия : „Злочести аз, щом моето управление засвидетелства тъй прекомерно пролитие на човешка кръв”. В действителност, Сисебут не само е един от най-образованите средновековни владетели, но и даровит писател, оставил няколко литературни паметника. Крайно несправедливо името му се използва в някои източници като нарицателно за типичната кралска пропаганда на самоизтъкване, характерна впрочем не само за средновековието, но и за по-новите времена.
През средновековната епоха библейският цар Соломон е рамката, в която се разглеждат задължителните владетелски добродетели : строеж на градове и култови сгради, покровителство на религията, науката и културата, грижа за народа, мъдрост и воински качества. Останали са достоверни свидетелства за комично подражание на този библейски образ, включително за буквалното възприемане на някои негови аспекти от киевския княз Владимир І (958-1015), покръстил Киевска Рус през 988г. Владимир І не само имал четири съпруги, но и бил много горд, че е надминал митичния Соломон с трите си харема с 800 наложници.
Като исторически пример и идеал служи Константин Велики, на когото източните и западните духовници призовават владетелите да подражават. На Константин І се приписва и „заслугата” за потвърждаването на концепцията за развитието на световната история, изложена в книгата на пророк Даниил за „четирите царства” (Асиро-Вавилонско, Мидо-Персийско, Македонско и Римско), които се редуват на земята преди да настъпи „Царството Божие”. Именно от тази концепция са изведени идеята за „Вечния Рим”, символизираща необходимостта от държавата, и доктрината за „преноса” на империята (translatio imperii), защитавана в съперничество не само от византийските и западните императори, но и от българските средновековни царе, ала категорично отхвърляна от езическите владетели на България Крум, Омуртаг и Персиан.
В стила на утвърдилия се през средните векове пропаганден похват на т.нар. „владетелски огледала” византийските хронисти пишат за кан Крум като за „новия Сенахирим” и го представят като инкарнация на едноименния асирийския цар (705-681 пр.Хр.), който разрушава Вавилон и обсажда Ерусалим. Отговорът на великия кан е не по-малко изразителен: в един от надписите Никифор І Геник (802-811) е описан като „старикът император, плешивият, и завзел беше всичко и беше забравил клетвите…”, а в надписа от Малък Преслав императорът е сравнен с митичното животно грифон, което в християнската символика се тълкува като образ на демона и синоним на Сатаната.
Без преувеличение може да се каже, че през Средновековието триумфира политическата теория, създадена от Евсевий Кесарийски – да бъде внушена една „основна и неизменна истина”, че императорът е Божи наместник на земята. В трактата си „За управлението на империята” Константин VІІ Багренородни (913-959) я преповтаря: „Той [Бог] поставя царе върху престола и им връчва властта над всичко”. Затова всички императори, независимо от земните им слабости, са „христолюбиви” и „боговъзлюбени”.
Загубилият властта си император обаче е обект на злостни писания и охулване, „аргументирани” със справедлив Божи гняв. Типичен пример е написаното от иконопочитателя Теофан Изповедник (758/760 – 817/818), който макар лично облагодетелстван и покровителстван от императора-иконоборец Константин V Копроним (741-775), следва традицията на очернянето, създадена още от Евсевий и Лактанций за Божи пръст в страданията на някогашните императори гонители на християните. Теофан разказва, че „окъпан в кръвта на много християни”, Константин V, който „в злото не отстъпвал по нищо на Диоклециан и древните тирани” се разболял от страшна болест, „страдал тежко от циреи по краката и поради силното възпаление бил обхванат от жестока треска, каквато лекарите не познавали”.
Анатеми, окарикатуряване и откровена враждебност бележат пропагандните кампании на източната срещу западната църква и обратното, а средновековните ереси са обрисувани като сатанинско проявление и Божи бич за християнските народи. Агресивни опровержения оцветяват доктрините за цезаропапизма и папоцезаризма, както и острото на моменти противоборство между църковния и имперския универсализъм. Свой пропаганден облик имат и антиюдейските средновековни трактати, написани в бинарната опозиция „богоизбраност” – „божи народ”, респ. юдеи – християни, както и „разпознаването” на исляма като ерес, включително от образовани императори като Йоан Кантакузин (1347-1354), бъдещия атонски монах Йоасаф. От своя страна ересите, средновековното масонство, мистичните и кабалистичните течения повече или по-малко открито атакуват църковните институции и светската власт и не по-зле от тях си служат с пропагандата като ефикасен механизъм за разпространение на политически и религиозни идеи в името на един по-добър свят.