Loading...
Неумението да се проваляш може да се окаже най-голямата спънка към успеха
Пред погледа ми изниква детска площадка в центъра на Амстердам. Тя е пълна със странни катерушки, които повече приличат на уреди за акробати, и е постлана с гумени настилки, там където риска от падане е най-голям. Чиста е, но можеш да намериш някоя и друга детска обувка, загубена лопатка или чаша от кафе, забравена от някой родител. Това, което я различава най-много от българските детски площадки, не е материалната база, а нейните редовни посетители. Малки руси и тук-таме тъмнокоси главички, които разучават и най-отдалечените й кътчета, изпробват всичките й приспособления. От време на време се чува едно „бум” и детски плач. Но какво последва от това? Родителите често дори не поглеждат децата си, а когато за кратко ги утешават, не придават важност нито на ожулени колене, нито на окаляни дрехи, нито на течащи носове и прочие.
Голямата драма, която аз очаквах, никога не се случи. Вместо това червенобузестите малчугани се прибираха намърляни, но щастливи от новите си постижения, които от ден на ден ставаха все по-големи. А родителите само повтаряха едно одобрително „Браво на теб!” в подходящия за това момент.
Тази гледка сама по себе си говори много за разликите между нас и тях и обяснява много за характеровите проблеми на българина – ниско самочувствие, лошо настроение, стремеж винаги да бъде прав, ужас от грешки и провал, заклеймяване на някой, който е сгрешил, страх да експериментира със света и да продължава напред, да пада и да става. Какво би могло да се направи обаче, за да се смекчат резултатите от репресивното възпитание? Може би един по-различен поглед към грешките и тяхното значение, няма да ни е излишен.
Джеф Стибъл е изпълнителен директор на компания от финансовия сектор и в своя публикация (една от най-четените през 2011 г.) в блога на Harvard Business Review пише за това, как се стреми да назначава не най-перфектните кандидати, а тези, които умеят да правят грешки. Неговата философия за важността на грешките стига толкова далеч, че той я внедрява в организационната култура на своята компания. Прави това съвсем спонтанно като определя място за писане в стаята за почивка на една от стените. Нарича я „Стената на провалите”.
Въпреки плашещото си име, „Стената на провалите” се радва на успех. Първоначално на нея са написани множество цитати на известни хора, които казват нещо важно за грешките и провалите. Така например Уинстън Чърчил е казал: „Успехът се постига от провал на провал, без да се губи ентусиазъм.”, а Томас Едисън: „Не съм допускал грешки. Просто открих десет хиляди начина, които не проработиха.” Вдъхновяващите фрази обаче не биха имали ефект, ако не бъдат осмислени от техните читатели. Втората стъпка на Стибъл е да даде своя личен принос към Стената на издънките. Той поставя три правила: 1) опишете някой ваш провал; 2) кажете какво сте научили от това; 3) напишете си името. Следващото нещо, което прави, е да напише три от най-запомнящите се и дори унизителни грешки, които сам той е допускал.
Когато виждат стената, неговите служители са доста изненадани, любопитни и малко смутени. Никой не иска от тях да пишат нещо и все пак стената започва да се пълни. Пишат се всякакви неща като се започне от екзистенциални заключения – „Не трябваше да спирам да свиря на цигулка само, защото се притеснявах от това какво мислят съучениците ми в гимназията”, финансови несполуки „А аз си мислех, че да купиш акции на Yahoo за близо 500 долара едната, беше добра идея.”, някои успешни провали – „Дойдох в Лос Анджелис да работя в шоу бизнеса, но сега съм успешен в онлайн маркетинга.”, както и някои шегаджийски – „Мислех си, че провал се пише с „ъ”. Важното е, че този парад на грешките и уроците от тях не се оказва поредната грешка.
Стибъл е категоричен, когато казва, че успехът от провала, не е оксиморон, защото когато сгрешиш ти си принуден да погледнеш назад и да видиш, какво не се е получило, да анализираш причините и да научиш нещо от тях. А когато успееш в нещо, дори не се замисляш, как си успял, а понякога това е просто късмет. За шеф като Стибъл липсата на грешки означава липса на напредък, липса на поемане на риск. Този тип мислене трябва да стане част от културата на една организация, а не да бъде налаган насила. Грешките трябва да бъдат възприемани като предшественици на иновациите и успеха. Но това може да се случи само в много жива и динамична организация, където нещата не са напълно дефинирани, а се променят постоянно.
Такава жива организационна култура може да се получи само, ако хората в нея не се страхуват да правят грешки и да се учат от тях. Тя не може да бъде зададена авторитарно от мениджърите. Затова и Стибъл участва лично в подбора на своите служители, за да не бъдат неговите грешки самотни на своята Стена.
Дали ще видим такива подобни писания по стените на българските компании зависи предимно от техните собственици и управители. И най-вече от стратегията на техния бизнес – дали искат да бъдат перфектните подизпълнители или имат амбицията да се състезават с най-добрите в света на големите иновации и оригиналните решения.
Ваня Цветкова е бизнес журналист и обучаващ се психоаналитик. В биографията й на млад специалист присъства и практика в холандска компания. Там тя участва в няколко проекта свързани с човешките ресурси, което й помага да надникне в кухнята на западната философия за отношение към служителите.
Рубриката „Работна Виза“ е вдъхновена от публикациите в известния блог Harvard Business Review и възможността за паралел с българската действителност.
Всяка седмица тук ще прочетете оригиналния прочит на Ваня по актуални теми, свързани с намирането на работа по света и у нас, работното място и отношенията между работодатели и служители.
